LANGUAGE/ ЕЗИК

page banner legacy of the beast

hlemag00Публикувано в: H Le Mag (France) брой 2
Интервю на Vincent Martin
Източник: The Iron Maiden Commentary
Превод: Илиян Ковачев

IRON MAIDEN – В корема на звяра
Iron Maiden, живите легенди на хеви метъла, добавят двадесета свещичка към своята празнична торта. Steve Harris – шефът на Maiden, ни разказва всичко от самото начало до масивната компилацията Best of the Beast. Абсолютно всичко.

1976

Лондон „гори“. Пънкът е навсякъде и всеки клуб в английската столица дава сцена на бунтуващите се младежи, които се кълнат, че ще съборят системата. Те също така искат да разкъсат на парчета остаряващите рок динозаври, чиито печалбарски амбиции, въплъщават апатията обладала тази музика, която оригинално е била предопределена да въплъщава гнева на разочарованото поколение. В тази среда 19-годишният Steve Harris формира своята група. Младият Steve има дълга коса, обаче независимо от всичко, пънк рока не е неговия стил музика. Той е фен на Deep Purple, Genesis, Black Sabbath, Yes и Wishbone Ash (като цяло всички групи, които уважаващия се пънкар презира. Трябва да добавим към списъка и Led Zeppelin) като въобще не му пука за разкъсването на обществото на части. Steve Harris е от старата школа. Музиката си е музика, а призивите за революция са нещо съвсем различно. Нека не смесваме неща, които нямат нищо общо. Въпреки това, пънк ураганът разрушава всичко и ако Iron Maiden не започнат да свирят този стил, вратите на клубовете ще останат дълго време затворени за тях (без да споменаваме и вратите на звукозаписните компании). Както и да е, няколко бара в Северен Лондон все още дават сцена на подобни групи, а пънк модата няма да трае прекалено дълго, макар че първите знаци за новата вълна са налице. Пътят до върха е дълъг...

1996

В един спокоен английски следобед Steve Harris ни посреща в дома си, който е същия като него – скромен и човечен, без нищо крещящо. Но ехото от няколко фараонски турнета все още се чува (Eddie от сценичния декор на World Slavery Tour очаква гостите в коридора), както и тътена от много спечелени битки с кръв и пот (огромна колекция от златни и платинени плочи завоювани от целия свят). Вървейки из къщата, дългата история на Iron Maiden се разкрива и спомените изплуват – албум закупен от местния супермаркет заради обещаваща обложка, една вечер през април 1982г. в Париж, където 5000 фена разбиха метрото, кондензът в зала Espace Balard, където публиката наброяваше 10 000 човека, при положение, че залата щеше да е претъпкана и само от 8000 зрители, прекрасен концерт в зала Bercy през зимата на 1986г., когато музикантите бяха посрещнати като месии, публиката на Donington през 1988г., калифорнийско пътуване през 1992г. за телевизионно интервю с Bruce, шофирайки минибуса, който ни отведе до Irvine Meadows Amphitheatre, където Maiden щяха да сритат 15 000 задника и миналата година в Букурещ, където в доста сюрреалистични условия, Maiden заедно с Blaze Blayley разбиха 8000 обезумели румънци. Майчице, Maiden и аз сме изминали дълъг път, както може би и вие, докато четете тези редове. Всички ние споделяме лична история с Iron Maiden.

image hlemag03

Какво точно представляваше Iron Maiden в началото? Беше ли групата, която винаги си искал да видиш, но не е съществувала, както веднъж каза Gene Simmons?

Не точно. За да разберем по-добре ситуацията, трябва да се върнем назад във времето, когато бях 17 или 18-годишен. Свирих в група с името Smiler като всички останали бяха на по 26-27 години. Мислех си, че е страхотно, защото те имаха много повече опит от мен. Свирихме предимно блус и ритъм енд блус. Искахме да изпълняваме кавъри на Savoy Brown, Fleetwood Mac, Pete Green. С течение на времето започнах да пиша собствени песни като 'Innocent Exile' и 'Burning Ambition'. Но никой в групата не ги харесваше. Намираха песните за прекалено сложни, с прекалено много смени на ритъма. Но това, което исках, е да избягам от традиционната рок н‘ рол структура на песните. Исках нещо по-агресивно с повече китари. Така че, напълно естествено, напуснах групата и създадох моя. Тогава бях на 19 г. Първото нещо, което направих, беше да открия хора, които да разберат начина, по който композирам песните, като Davey (Murray) беше първия, който повярва в моята визия.

Този специфичен звук, това „партниране“ на китарите бяха ли налице от самото начало?

Тези неща се развиха с времето, най-вече с новите песни. Всъщност имаше момент, когато бяхме само трима човека, което беше проблем, защото задължително исках да имаме двама китаристи, както Wishbone Ash. Веднага щом намерихме втори китарист нещата се наредиха бързо. Мигновено се забеляза, че това допринесе за звука на Maiden, и че хората наистина му се наслаждаваха. По това време се появи и някаква публика. Хора започнаха да си правят собствени тениски с надписи като "Charlotte Rules", понеже ние нямахме пари да направим тениски за продажба.

image hlemag04

IRON MAIDEN
Достатъчно е само да чуеш първия албум, за да разбереш, че групата има стабилно минало, макар че не винаги бяхме наясно какво точно правим в студиото по време на записи. По някакъв начин този първи албум е нещо като "best of" компилация. Той съдържа най-добрите ни песни от първите четири години като влязохме в студиото с много силен материал. Преди да го запишем ние имахме четири години да се развиваме и да пишем песни. Мисля, че е много важно за една група да не се развие прекалено бързо. Продукцията на албума е малко несигурна, главно при партиите на ритъм китарата, които наистина пострадаха от миксирането. Този албум можеше да е перфектен, ако беше продуциран от Martin Birch.

KILLERS

Нещата се развиваха много бързо – първия албум беше успешен, бяхме на турне с KISS в Европа. След това Martin Birch ни стана продуцент, а Adrian Smith се присъедини към групата. С Adrian ние най-накрая имахме правилната формула. С Dave са приятели от детство като заедно са направили първата си група. Успокоих се, защото вече имахме човек, който да работи с Dave и дори да изградят нещо заедно. Няколко дни след като Martin Birch започна работа с нас той ни каза, че би се радвал, ако е трябвало да работи по първия ни албум и нещо още по-хубаво, че е чакал нашето телефонно обаждане. За мен това беше шокиращо, защото, както и му заявих, той е продуцирал всички мои любими групи като Sabbath, Purple, Whitesnake, и че ние сме си мислили, че е извън нашата категория (смее се). За Killers записахме само три нови песни - 'Murders In The Rue Morgue', 'Genghis Khan' и 'Killers'. Другите парчета бяха останали извън първия албум само, защото нямаше достатъчно място на плочата.

След издаването на Killers тръгнахте за първи път на световно турне.

Да, в Европа и Япония като хедлайнери, а в САЩ като съпорт на Judas Priest и UFO.

По това време в САЩ Killers не генерира големи продажби, но въздействието, което оказа на малкото закупили го беше невероятно. Metallica, Slayer и Anthrax никога не са крили факта, че този албум малко или много им е повлиял да се захванат с този занаят.

Много американски музиканти идваха да ме видят и ми казваха, че Killers, та дори и първият ни албум, са страхотни. Но по онова време нямахме почти никакви продажби. От Iron Maiden бяха продадени 30 000 бройки, а от Killers може би 80 000...

Беше ми необходимо доста време, за да разбера каква връзка може да има между траша и това, което ние свирехме в този момент. Но след 15 години започвам малко повече да я откривам (смее се). Когато бяхме за първи път в САЩ, знаехме, че нямаме какво да губим и нашата цел беше хората да си тръгнат от концертите с мисълта за Iron Maiden, а не за хедлайнъра. Тези, които ни гледаха, когато бяхме съпорт банда на Judas Priest и UFO би трябвало все още да си спомнят тези моменти, защото никоя друга група не свиреше толкова бързо колкото нас и никой не беше толкова агресивен към публиката. На всеки концерт ние стояхме на ръба на сцената, гледахме хората право в очите като сочехме и обиждахме тези, които седяха. Това са страхотни спомени.

И след това Paul Di'Anno напусна групата в най-неподходящия момент.

Точно така. Тъкмо бяхме свършили световно турне, което откриваше фантастични нови възможности пред нас, бяхме на прага да станем голяма група и бам! Случи се това, което беше голяма травма за нас. Не исках да повярвам, че сме стигнали толкова далеч, за да приключи всичко по този начин. Но пък от друга страна какво можеше да направим? Да продължаваме да работим с човек, който постоянно беше против всяко наше решение? С човек, който не искаше да ходи на турнета? Бяхме преминали през период от два месеца на постоянно напрежение и духа ни беше тотално сломен. Просто не можехме да продължаваме по този начин.

image hlemag05THE NUMBER OF THE BEAST

Това е първият албум, за който трябваше да напишем всичко за малко по-малко от три седмици. За разлика от предишните, където песните бяха написани много преди това, този път не разполагахме с нищо. Това ми беше първото подобно изживяване да се справя с такова напрежение и трябваше наистина да си скъсам задника от работа. 'Gangland' и дори 'Invaders' определено не са незабравими песни, но останалият материал е на топ ниво.

Също така е първият албум с Bruce Dickinson, който си призна съвсем открито, че нещата между вас са можели да поемат в много неприятна посока.

Първата година с Bruce беше особено... сложна. Той недвусмислено искаше да оспори позицията ми в групата. Лично на мен не ми пукаше. Всичко, което исках, беше някой да пее моите песни, да има желанието да е на турнета с нашето темпо и да си върши работата като фротмен, което означаваше да е под светлините на прожекторите, както на сцената, така и извън нея.

Постигнахме успех по целия свят, но честно казано се чудих колко дълго ще продължи това. По време на концерта в момента, в който излизах на по-предна линия на сцената, той идваше към мен и ме избутваше. По-късно разбрах, че това е бил неговият начин да си намери мястото в групата, да ни накара да осъзнаем, че иска да е в бандата, и че няма намерение да се маха. Веднага щом започнахме работа по Piece Of Mind Bruce се промени изцяло. Той пристигна със собствени песни и всичко беше наред.

PIECE OF MIND

Iron Maiden ставаше все по-голяма група с всяка изминала минута. The Number Of The Beast беше достигнал до номер 1 в класациите във Великобритания, турнето беше дълго като ние оставихме отпечатък почти по целия свят. Междувременно Clive Burr напусна, а Nicko стана част от групата.

Все пак според Bruce, присъединяването на Nicko е бил повратен момент за кариерата на групата. Той е обяснявал, че заради много техничното свирене на Nicko, сте можели да започнете на пишете по-сложни песни, понеже стила на Clive, който е много близък то този на Ian Paice's, не е позволявал това.

Това е така, но Clive въобще не напусна по музикални причини. Никога не сме имали проблеми с него в студиото, а на сцената. Една вечер свиреше прекалено бързо, на следващата прекалено бавно. По време на Щатското турне за The Number Of The Beast ми дойде до гуша. Не можех да свиря повече с него, беше нелепо. Една вечер той свиреше толкова бавно и ние не искахме да продължаваме така. Останалите просто се споглеждахме един друг и в един момент Bruce отиде в бекстейджа и се върна с едно покривало и си полегна до подиума за барабаните. (смее се)

С Piece Of Mind вие наистина хванахте Щатите за гърлото. Албумът придоби платинен статус и в повечето случаи започнахте да пълните залите.

Беше голям риск. Шумът около нас беше толкова огромен, така че знаехме, че трябва да се възползваме максимално от него. И проработи. В случай на евентуален проблем, имахме за откриваща банда Quiet Riot – група, която продаваше пет пъти повече албуми от нас. Но забавното е, че, когато Quiet Riot се връщаха да свирят на същите места, които посетихме заедно, те претърпяваха крах в продажбата на билети. Същото се случи и с Twisted Sister в годината след като откриваха за нас. Това просто означава, че, ако не изградиш сериозна база от фенове, не струваш чак толкова много, дори и да продаваш седем милиона албума.

POWERSLAVE

Добър и спокоен албум. Тъкмо бяхме издали успешен албум и това, което искахме беше да издадем още един възможно най-бързо. Сега с течение на времето, ако направя оценка, трябва да призная, че Powerslave не ми е любимия албум. Само четири песни са наистина силни: 'Rime Of The Ancient Mariner', 'Powerslave', '2 Minutes To Midnight' и 'Aces High'. Останалите са OK, но няма истински класики. И след това се случи това огромно турне.

От което групата излезе разнебитена.

Четиринадесет месеца, което очевидно беше прекалено дълъг период от време, но ние всички искахме да го направим. Когато Rod (Rod Smallwood, мениджър на групата) ни сподели идеята за това гигантско турне, ние всички казахме: „Да, разбира се, нека да го направим. Няма проблем“. В крайна сметка, ние бяхме толкова изтощени, че трябваше да си вземем дълга почивка. Bruce беше най-засегнат от него, затова той не написа нищо за албума Somewhere In Time. Беше откачено – шест последователни вечери с концерти всяка седмица за повече от година! Мислехме, че можем да се справим с това, че ще бъдем достатъчно силни през целия период, а всъщност ние не бяхме подготвени за това натоварване. За мое щастие, на мен не ми се отрази чак толкова много. Физически бях премазан, но не и психически. След шест месеца възстановителен период отново бях в перфектно състояние, но за Bruce това време не беше достатъчно да се оправи. Не беше в състояние на пише, така че Adrian малко или много зае тази му функция.

SOMEWHERE IN TIME

Adrian написа 'Wasted Years' и 'Stranger In A Strange Land'. Две песни, които са малко различни от стила на Iron Maiden. Спомням си, че бяхме в щаб-квартирата ни в Джърси и Adrian ме накара на чуя няколко неща, които беше написал, но сред тях нямаше нищо впечатляващо. Всичко беше като някакво евтино копиране на AC/DC. Докато излизах, записа продължаваше да се върти и чух два страхотни рифа. Върнах се и го попитах какво е това и той ми отговори: „Просто разни неща, които написах, но не исках да ти ги пускам, защото са прекалено далечни от звученето на Maiden." Определено бяха леко встрани от нашия стил, но в крайна сметка, това се оказаха може би най-добрите песни в албума.

Somewhere In Time се счита за най-сложния албум на Maiden и същевременно за „най-изчистения“

Това не беше оригиналната идея. Дадохме си шест седмици да напишем материала в Джърси, но по време на първите четири, ние не свършихме нищо. Е, играхме футбол, дартс, но не свирихме. След това всичко се подреди по много странен начин. Трябваше да пишем бързо, след това отидохме на Бахамите да запишем ритъм секцията. Понеже Adrian не искаше да записваме китарите на същото място, ние отидохме в Wiseloord Studios в Холандия. Не виждам нищо “изчистено” в този албум, но съм щастлив с крайния резултат. Странно, но американците въобще не го харесаха. Продадохме много бройки, но нямаше нито едно положително ревю. Все още пазя добри спомени от турнето. Когато започна, Bruce отново се чустваше добре, а Adrian се чувстваше по-комфортно от преди.

SEVENTH SON OF A SEVENTH SON

Тук започнаха проблемите с Adrian. Бяхме осъзнали, че е изморен и не много в час с групата в края на Somewhere On Tour, което ни притесняваше. И така, преди да заминем за студиото в Мюнхен, всички отидохме при него и му зададохме основния въпрос: "Adrian, искаш ли все още да си част от групата?" Доста изненадващо той отговори да. И така спокойни започнахме работа по Seventh Son Of A Seventh Son. Това е може би любимият ми албум, логическото продължение след Somewhere In Time. От синт-китари преминахме на истински синтезатори.

Какво ще кажеш за 20 август 1988г.?

Хмм, първото ни участие на Donington. Това беше нещо наистина голямо за нас. Най-големият ни концерт на родна земя с 107 000 човека публика. Имахме може би малко над 6000 гости в този ден.

Две деца загинаха по време на концерта на Guns N'Roses. Ако бяхте разбрали за това, щяхте ли да отмените участието си?

Не знам, може би. Ние вече бяхме толкова нервни, че никой не ни каза за това преди нашия сет. Мисля че, ако бяхме разбрали, всички щяхме да се побъркаме. След това, когато ни казаха, всичко се превърна в кошмар.

Година по-късно е момента на излизане на соловите албуми на Adrian и след това на Bruce.

Доста труден период. В началото не беше проблем, че Bruce щеше да запише солов албум, но аз не успях да предвидя последствията. В този момент Bruce беше хиперактивен. Движеше едновременно редица проекти – книга, солов албум и Iron Maiden. Всичко започна доста просто с една молба да запишем песен за саундтрака на Nightmare On Elm Street 5. Понеже всички бяхме заети със записите за новия албум, аз отклоних офертата. Но след това Bruce заяви: "Няма проблем, аз ще я направя." След известно време чух неговата песен('Bring Your Daughter To The Slaughter') и му казах: “Това е за групата Bruce, не може да запазиш тази песен за теб.". Той беше доста изненадан от ентусиазма ми, но разбира се прие. Обаче междувременно някой го беше убедил да издаде собствен албум и той вече беше написал песните. Очевидно това по някакъв начин го промени и беше ясно за всички, че той си прекарваше страхотно докато създаваше соловия си албум. Той просто не беше същия, когато започнахме турнето No Prayer On The Road.

image hlemag06

NO PRAYER FOR THE DYING

Adrian напусна бандата точно преди да влезем в студио за записите на албума. Беше същата ситуация като преди Seventh Son Of A Seventh Son. Той не изглеждаше щастлив и ние си нямахме представа какво не е наред с него. Така че отново го попитахме: "Adrian, наистина ли си сигурен, че искаш да си част от групата?" И тогава, изненадващо, той отговори, че си няма представа, и че вече не знае какво иска. За нас беше ясно и нямахме намерение да носим този товар повече. Взехме своето решение за него едва два дни преди да влезем в студиото. За наш късмет Janick се включи почти на момента. Той се яви на прослушване и всичко премина добре.
Що се касае до продукцията на албума ние искахме нещо напълно противоположно на Seventh Son Of A Seventh Son. Искахме да се завърнем към нещо по-простичко. Това е причината да използваме Rolling Stone Mobile, което вече бяхме направили за лайв изданието Maiden England. Албумът изненада доста хора, но в него има няколко добри неща. Въпреки това нямам много добри спомени от турнето. Bruce беше отегчен до смърт, което беше повече от очевидно.

FEAR OF THE DARK

Доста странно, но изглеждаше, че Bruce отново и по-въвлечен в групата, когато започнахме работа по албума. Но сега осъзнавам, че някои от неговите песни даваха много ясни улики за посоката, в която искаше да поемем. Няма значение, Fear Of The Dark е силен албум. Турнето трябваше да се състои от две части – първата свършвайки през октомври, а втората стартирайки пролетта. Още преди Коледа Bruce знаеше, че ще напусне, но ни го каза едва две седмици преди да започне втората част на турнето. Решихме да не го отменяме, макар че обстоятелствата бяха доста неприятни.

Междувременно свирихте на Donington за втори път.

Да и беше страхотно. Единствено се притеснявахме как да направим участието си дори по-добро от първото. В крайна сметка всички ни казваха, че концерта без никакво съмнение е бил по-добър от този през 1988г. като това е и моето мнение. Но все още съм ядосан на британската преса, която твърдеше, че сме продали едва 72 000 билета. Това, което трябва да се знае е, че през 1988г. бяхме продали само 66 000 билета преди фестивала и още 40 000 в деня на концерта. Но по това време нямаше ограничение на броя на зрителите. През 1992г. публиката беше ограничена до 72 000 и нямаше как да продадем допълнително билети в деня на концерта. Както и да е, всички започнаха да правят тези глупави сравнения и заявяваха, че залязваме. Не мисля, че някой друг след това е продал толкова много билети за Donington.

Няма да обсъждаме присъединяването на Blaze Bayley към групата, защото се случи сравнително скоро, но изборът изглежда е бил направен веднага щом Bruce е заявил, че напуска.

Blaze беше най-логичния избор и го знаех на момента. Но в същото време, не се налагаше да бързаме с избора си, така че имахме време да обмислим различни варианти. Не е тайна, че мразя промените. Те са нещо лошо, както във футбола лоши трансфери могат да разбият един отбор. Но тези неща се случват и трябва да се справяме с тях. Не става въпрос просто да намерим добър певец, защото има много такива. Ние се нуждаехме от човек, който наистина да може да е част от екипа, защото един човек може да е перфектен по отношение на гласа си, но е съвсем различно да пасне и на едно по-личностно ниво. Blaze е перфектен по всички показатели. Дори сега, мога да заявя, че той разбира по-добре какво наистина представлява Iron Maiden, от колкото Bruce, когато и да било.

THE X FACTOR

Това е най-рисковият албум на Iron Maiden от доста време – нов вокалист, нов продуцент (Nigel Green).

Вече не искахте ли да работите с Martin Birch?

Това няма общо с решението ни. Martin прекрати всякаква дейност след Fear Of The Dark като той работеше с нас, само защото повече не искаше да прави нищо друго. Понеже копродуцирах Fear Of The Dark с него, аз съм запознат с неговите техники и знаех какво да правя. Не беше проблем. Избрах Nigel Green заради неговия бекграунд и защото може да се приспособява много добре. Той може да работи с AC/DC или Def Leppard, както и с Billy Ocean или Iron Maiden. Моят най-голям страх е продуцент като Mutt Lange, който си има собствен саунд и не отдава голямо значение кого точно продуцира. Албумът X Factor не е перфектен, но се справихме добре. Песните звучат страхотно на живо дори след година време. Някои хора са ми казвали, че песните са много по-добри на живо, от колкото в албума, което е самата истина. Но искам да отбележа, че това не е нещо ново. Основната концепция на Iron Maiden винаги е била да пресъздадем в студиото това, на което сме способни на сцената.

Следователно си много уверен и за бъдещето?

Напълно. Следващият албум ще бъде много по-силен, ще видиш. Мога дори да кажа, че ще е много по-различен от този. X Factor може да бъде разглеждан като преходен албум, нещо като тийн годините на новия Iron Maiden. Просто трябва да чуете как пее в момента Blaze – напълно различно е в сравнение с преди година.

image hlemag07THE BEST OF THE BEAST

Казвал съм го и ще го заявя отново – няма да се разделяме! (смее се) Нито пък ще напускаме EMI. Издаваме компилация и това е всичко. Просто сега беше подходящият момент.

Iron Maiden навършва 20 години и мисля, че сте продали 40 милиона албума. Какво е първото нещо, което ти идва на ум като погледнеш назад?

Мисля си за началото, когато искахме да станем големи във Великобритания. Надявахме се някой ден да станем известни в цялата страна. Нямахме си никаква представа, че има един обширен свят някъде там, който чака да чуе нашата музика! (смее се) В момента не искам да правя никакви обобщения, само ще кажа, че всичко беше страхотно и че групата е все още тук, защото искаме да записваме албуми и да изнасяме концерти. Денят, в който това ми писне, когато ми е скучно да излизам на сцената, ще е моментът, когато всичко ще приключи. Не искам да се самозалъгвам или да заблуждавам феновете, които не са толкова глупави, колкото някои може и да си мислят.

Миналата вечер бяхме заедно с теб на концерта на Metallica в Bercy.

Почувствах се поласкан, когато Jason започна да свири 'Hallowed Be Thy Name' и малко по-късно, когато изпълниха 'Wrathchild'. Знам, че тези хора слушат Iron Maiden. Lars може и да слуша други неща тези дни, но той е бил наш фен. Ние сме повлияли на Metallica, а много групи, които в момента не са известни, но които ще станат големи в бъдеще, са били повлияни от Metallica. Това ми харесва.

С какво си гордееш най-много?

Най-просто казано – това, че мога да заявя честно, че успеха на Iron Maiden е дело единствено на действията на групата. Никога не сме правили компромиси освен може би на вътрешно ниво между членовете на бандата. Iron Maiden винаги запази своята посока. Каквото и да сме сторили, сме го направили следвайки инстинкта си, без задни мисли и винаги се получаваше чудесно.

PLAY

trooper-eddie.gif

Members Login