Инспирирана от филма на Ingmar Bergman “The Seventh Seal”от 1957 година, песента започва много леко и злокобно с текст, предвещаващ началото на ужасяваща история, такава, от която да те полазят тръпки. Приглушената музика се разпростира постепенно в кресчендо, докато историята се разгръща постепенно на фона на келтско-източноевропейски мотиви в мелодията, а в последствие направо избухва. Инструменталната част се възползва по най-добрия възможен начин от тройно-китарния ефект, а солата следват едно след друго, като всеки един китарист показва индивидуално музикалните си възможности. Песента приключва така спокойно, както и започва, а текстът се опитва сякаш да извлече поуката от ужасната история – трябва да живеем живота си така, сякаш ще умрем утре, тема, заемаща немалка част в песните на Maiden в последно време. Това е още една прекрасна класика на групата, извлякла полза от композиторските способности както на Janick Gers, главно заради оригиналната идея, така и на Steve Harris, съответно заради текста.

‘Dance Of Death’ не е препратка към средновековните танци на смъртта, серии от древни пиеси, достигнали до нас благодарение на рисунки и надписи, най-известните от които са дело на Holbein (1497-1543). Вместо това, историята ни отвежда в далечния Юг на Съединените Щати, където се е практикувало вуду и има слухове за такава активност, протичаща и до ден днешен. Обстановката ни пренася в Everglades, блатиста местност и национален парк в най-южната част на щата Флорида, доста близо до мястото, където живее Nicko McBrain, въпреки че няма индикации за това, че барабанистът е инспирирал локацията на историята. Текстът напомня на този на ‘The Number Of The Beast’, но героят в случая доброволно участва в страховитата церемония и не се споменава Сатаната (неживите сякаш са се “въздигнали от Ада”, но изглежда тази нощ са  без “шефа”).