Поредното добро по стандартите на Maiden откриващо парче. Сигнатурата на Smith е лесно различима и ни посреща с ослепително силно соло. Като цяло, не може да се каже нищо особено за тази песен. Предназначена е за сингъл с текст, подобен на този на ‘Wasted Years’ (друга композиция на Adrian Smith), напомняща ни, че животът е кратък и няма време за губене, а вместо това можем да се позабавляваме. Според някои слухове песента също така е и отражение на Steve Harris по времето на развода му.
Особеното при песента е, че фактически представлява първото парче от албума, разкрито на публиката по време на турнето 'Gimme Ed… 'Til I'm Dead', а Bruce по това време отправи предупреждения към присъстващите, че не го е грижа дали парчето ще бъде дигитално записано и пуснато в mp3 вариант по Интернет в последствие, ако все пак хората закупят албума в деня на официалната му поява на музикалния пазар. Това бележи новото отношение към разпространението на музикални файлове в Мрежата, доста по-различно от това на Metallica, довело до съдебни процеси по времето на недотам известния “Napster инцидент”, с цел повече популярност.

Iron Maiden разбират добре, че mp3 файловете, които всеки може да свали от Мрежата, лесно могат да бъдат превърнати в ордьовър, преди официалната поява на албума или с цел по-добро запознанство с музиката от самия албум преди закупуването му. Хората, които свалят музика от Интернет без да купят в последствие албума извършват ежедневни престъпления – “кражби”, за да бъдем максимално точни – и това представлява обида към системата, позволяваща прослушването на албума преди поръчката. Steve направи много точно изказване преди няколко години, заявявайки, че заради подобно електронно разпространение на музика, ще трябва да преосмислят начина, по който да се работи занапред, което именно и се случи в последствие. Никаква следа от албума не можеше да се намери из киберпространството до самото официално излизане на Dance Of Death, а ‘Wildest Dreams’ бе известно единствено благодарение на записите, направени с лошо качество по време на турнето. Тази маневра всъщност подпали още повече интереса на феновете и се превърна в доста добър маркетингов трик. Maiden се възползваха умело от нелегалното разпространение на музикални файлове, обръщайки нещата в своя полза, като същевременно подкладоха интереса към предстоящия албум повече от всякога.

Едно последно нещо, което трябва да се добави към ‘Wildest Dreams’: албумът не започва веднага с музиката, а с отброяването на темпото от Nicko. В повечето албуми Nicko може да бъде чут да говори в края на едно или друго парче, но положението тук е специално, защото "лудият McBrain" е първият, който се чува в целия албум, още преди самата музика. Nicko също може да бъде чут преди ‘King Of Twilight’, втората страна на сингъла Aces High, както и по време на 'Justice Of The Peace', съответно от сингъла Man On The Edge, а също така и в началото на 'Losfer Words', инструменталът, включен към албума Powerslave. Каква обаче е причината за това? Може би е просто заради едното забавление...

Музикално погледнато, ‘Rainmaker’ е прекрасна бърза композиция в типичния "Murray-рок стил", присъщ за Maiden. Въпреки че текстът е някак стандартен, припевът е изключителен и остава дълбока следа в съзнанието дълго време след краяна песента. Инструменталната част също е великолепна, включваща невероятното соло на Dave Murray, и определено трябваше да бъде по-продължителна. Мигновена класика във всички положения.

Самата песен няма нищо общо с едноименния роман от 1995 година на John Grisham, екранизиран в съдебна драма във филма на Francis Ford Coppola от 1997-ма. Нищо общо няма и с песента на Vanden Plas със същото име, която може да се чуе в албума на немците The God Thing от 1997 година. Това всъщност е поредната алегория на живота, с пустоща, символизираща целия ни живот. Когато вали дъжд в пустинята, растителността се развива изключително бързо и целият пейзаж се променя коренно, приспособявайки се максимално към живота такъв, какъвто го познаваме. Метафоричният дъжд от песента подсилва това впечатление и посланието вероятно утвърждава факта, че по времето на валежа – или в случая на щастието – животът ни се променя и става по-позитивен. Кой обаче е героят, разполагащ с властта да бележи началото на дъжда и когото текстът обвинява в бездействие? Това си остава мистерия.

Дъждовни капки върху листата... Дали е по силите ни да започнем сами дъжда, дали този жизненоважен дъжд може да вали по-често? Под съмнение е, че той ще облагодетелства точно нас по свое собствено желание, а препратката към чуждия образ звучи доста безсмислена и безполезна. Защо трябва да разчитаме на другите, чакайки по-добри времена, когато в същото време можем да се опитаме сами да намерим своето щастие? Пукнатините в живота ни, както напуканата земна повърхност, заличена от дъжда, могат да бъдат заличени единствено от самите нас. Някои хора казват, че “времето е най-великият лечител”, но самото време понякога също се нуждае от малко помощ, която само ние можем да осигурим. В крайна сметка, всички трябва да се опитаме да намерим това, което кара “градината на живота” ни да разцъфва и да бъдем тези, които предизвикват дъжда.

С прекрасно интро, изградено от келтско соло, песента още със самото си начало напомня на 'The Clansman'. Главният упрек, който може да се отправи към тази песен, се състои в това, че припевът е твърде типичен, въпреки че наистина пасва добре към останалата част на парчето. След няколко прослушвания става ясно, че повтаряемостта на думите “no more lies” е важна черта за композицията и се комбинира доста добре с останалото. Инструменталът съдържа прекрасни китарни солови изпълнения, съответно от Dave, Adrian и след това Janick, демонстриращ изключителния троен китарен ефект. Финалът на парчето е спокоен  както самото начало, оставящ впечатлението за поредната класика на Maiden, която със сигурност ще се превърне в концертен фаворит.

Текстът е за човек, който е наясно, че му е дошло времето, а притъмняващото небе символизира началото на края (Steve Harris споменава, че текстът леко напомня на библейската история за Последната вечеря). Въпреки това, героят явно е изживял живота си пълноценно и не изпитва никакви угризения или съжаления при напускането си на този свят. Има загатване за прераждането ("Maybe I'll be back some other day"), превърнало се в обичай за Maiden в песните, занимаващи се със смъртта. Заглавието 'No More Lies' може да бъде интерпретирано по много различни начини. Възможно е да е свързано с това, че когато краят наближи, времето за лъжите е вече изтекло. Илюзиите ни, че миналото просто изчезва безследно и се изправяме лице в лице срещу самата истина, независимо колко пъти сме се опитвали да се измъкнем от нея преди. От друга страна, може да предизвиква и надеждата, че ако все пак съществува следващ живот, то той няма да бъде изпълнен с измами като предишния. Просто изтриваш написаното на дъската и започваш отново един живот, изпълнен с истина и честност - "I'm coming back to try again". Дори да има нещо като прераждане или друг живот, под съмнение е, че истината ще възтържествува, така както не се е случило и преди.

Колкото до всичките умиращи хора, съществува лудата, неоправдана надежда, че нещата не свършват дотук ("don't tell me that this is the end") и че съвестта ни ще е вечна. Всичко, което сме преживяли и знанието, което сме придобили по време на целия си живот така или иначе ще отиде на вятъра, а ние не сме нищо повече от електрическа апаратура, изпълнила целта си само, за да бъде деактивирана за последен път, преди да се озове на бунището. Всички искаме да вярваме, че случаят не е такъв и че ще можем да продължим нататък. Но все пак, никой не знае дали това е възможно, или не...

Базирана на действителната история за катарите (Bruce Dickinson бил на почивка в областта Montsegur, южна Франция, до такава степен очарован от разказа, че решил да направи песен по него), песента започва с интродукция, напомняща на 'The Fallen Angel' и на някои композиции от албума Piece Of Mind. Това е без съмнение най-тежката песен в албума, с много силна китарна рифовка и масивни барабанни изпълнения, всичко това съпровождано от яростния, мощен глас на Dickinson. За съжаление, обаче, частта преди припева (започваща с “As we kill them all…”) звучи малко по-лека за толкова тъмна тема и дисбалансира това, което иначе би могло да се нарече велика песен.

Инспирирана от филма на Ingmar Bergman “The Seventh Seal”от 1957 година, песента започва много леко и злокобно с текст, предвещаващ началото на ужасяваща история, такава, от която да те полазят тръпки. Приглушената музика се разпростира постепенно в кресчендо, докато историята се разгръща постепенно на фона на келтско-източноевропейски мотиви в мелодията, а в последствие направо избухва. Инструменталната част се възползва по най-добрия възможен начин от тройно-китарния ефект, а солата следват едно след друго, като всеки един китарист показва индивидуално музикалните си възможности. Песента приключва така спокойно, както и започва, а текстът се опитва сякаш да извлече поуката от ужасната история – трябва да живеем живота си така, сякаш ще умрем утре, тема, заемаща немалка част в песните на Maiden в последно време. Това е още една прекрасна класика на групата, извлякла полза от композиторските способности както на Janick Gers, главно заради оригиналната идея, така и на Steve Harris, съответно заради текста.

‘Dance Of Death’ не е препратка към средновековните танци на смъртта, серии от древни пиеси, достигнали до нас благодарение на рисунки и надписи, най-известните от които са дело на Holbein (1497-1543). Вместо това, историята ни отвежда в далечния Юг на Съединените Щати, където се е практикувало вуду и има слухове за такава активност, протичаща и до ден днешен. Обстановката ни пренася в Everglades, блатиста местност и национален парк в най-южната част на щата Флорида, доста близо до мястото, където живее Nicko McBrain, въпреки че няма индикации за това, че барабанистът е инспирирал локацията на историята. Текстът напомня на този на ‘The Number Of The Beast’, но героят в случая доброволно участва в страховитата церемония и не се споменава Сатаната (неживите сякаш са се “въздигнали от Ада”, но изглежда тази нощ са  без “шефа”).

Тази странна песничка страда от недостиг на оригиналност и е може би най-слабата от целия албум Dance Of Death. В първия куплет Bruce Dickinson отново приема острия и
дрезгав стил на пеене, характерен за периода на Iron Maiden от издаването на No Prayer For The Dying и  Fear Of The Dark. Основният риф не показва никаква съществена креативност и солата на Janick са доста ужасяващи, създавайки впечатлението, че той неумело се опитва да възпроизведе колкото се може повече тонове за минимално време. ‘Gates Of Tomorrow’ сякаш е създадена като второстепенна песен, все едно включена в албума единствено с целта да послужи за пълнеж.

Текстът е някак неясен и е един вид намек за някакво супер-реалистично същество, чиято основна цел е да подмамва нищо неподозиращите хора, отклонявайки ги от правия път. От друга страна, този герой съвсем парадоксално изпитва желанието да освободи пленените души като среже нишките на мрежата и после да разкрие какво им предстои в бъдеще време. Слушайки текста, неизменно се сещам за Ериниите, древногръцките същества, които според митологията управляват живота на смъртните. Те са общо три: Clotho, създаваща житейските нишки; Lachesis, която ги вплита една в друга и следователно решава съдбите на хората; и Atropos, която произволно прекъсва нишките на живота, заради което се превръща в ранен символ, представящ Смъртта. Песента може да се отнася за хората, които са ‘уловени в мрежата’ на живота, от която няма измъкване.

Друго обяснение – което много фенове намират за правдоподобно – е препратка към Интернет, оттам към “Мрежата”. По това време се  появяват много противоречия, засягащи разпространението на музика в World Wide Web и Iron Maiden очевидно се опитват да предотвратят копирането на музиката си, поне до официалното издаване на Dance Of Death... и се получава доста успешно. Нещо повече, те сякаш осуетяват всякакви опити за разгадаване на мистерията около новия си албум – включително и арта на обложката – по Интернет и изглежда са се забавлявали доста добре с това. Помислете си за всичките спорове, които самата обложка е предизвикала с появата си и как толкова много фенове са сметнали това за шега, вместо за истинската обложка. Възможно ли е било Iron Maiden да “скъсат нишките” на Мрежата? Звучи нетипично, но ако този метод е замислен като “Gates Of Tomorrow”, от една страна бъдещето изглежда доста светло, имайки предвид, че Интернет е възможно най-голямата енциклопедия, ако знаеш как да я използваш, или доста мрачно от друга, след като обидите към системата и многочасовата изолация пред монитора на компютъра обявява злокобно бавното, но сигурно дехуманизиране на потребителите

След двадесет години в групата, това все пак трябваше да се случи: Nicko McBrain в края на краищата пише песен за албум на Iron Maiden. Той изготвя основата и басовата линия, а резултатът от музикална гледна точка е доволно задоволителен за първа песен. Парчето представлява типичната за Maiden бърза мелодия, а разпределението е осъществено перфектно между солата на Adrian Smith и Dave Murray, въпреки че както в случая с ‘Gates Of Tomorrow’, създава усещането за наполовина завършена песен, която би била подходяща като второстепенно парче за някой сингъл. Както и да е, би било нечестно спрямо Nicko да го обезкуражим, надявам се, че ще пише повече песни и занапред.

Текстът сякаш е това, което най-много куца в ‘New Frontier’. Не само, че е повърхностна религиозна каша, но също така е и обида за учените. Това е типът памфлет, довели до убийството на научните работници, извършващи аборти в САЩ, което лесно би подтикнало малоумните религиозни екстремисти да направят същото с всеки един учен, занимаващ се с хората. Доста нерадостна атмосфера, наистина!

Първото нещо, което се чува в тази песен, е ритмичното отмерване на такта от Nicko по начин, напомнящ Морзовия код, старият комуникационен метод, изграден от дълги сигнали и препредаване, използван предимно през Първата Световна война. После интрото започва сериозно с периоди на редуващи се спокойни мотиви с по-интензивни музикални излияния, напомнящи на тихия период по времето на артилерийските изстрели но фронта. Сцената се разгръща бързо и Maiden за пореден път отдават значение на войната и физическото насилие между хората, подобно на реалистичния начин в ‘The Trooper’, например. Само че този път вместо кавалерията, атакуваща противниковата линия, това е мръсна история за ужасната смърт и всеобхватния ужас, които историята познава единствено от Първата Световна война. Това е може би най-трогателната песен на Iron Maiden, изобразявайки чрез ярки образи житейските – и смъртоносни – условия на фронтовата линия по това време. Краят на песента е лек, съдържащ строфи, свидетелстващи за липсата на омраза между враждуващите страни по време на войната, поради простата причина, че и двата лагера все пак не са нищо повече от обикновени хора, хвърлени в клането от съответните си малоумни лидери, всички страдащи по един и същ начин. Това е фантастична, епична композиция, сътворена, за да бъде класика.

'Paschendale' ни разкрива ужасите на Първата Световна война, даваща пример чрез битка, състояла се в Белгия, но самата история би могла да се развие на всяко едно друго бойно поле по това време. Този път е хвърлена нова светлина върху зверствата на войната, а точно тази е водена от войници, вкарани насила в ужасния кошмар, за разлика от други войни като Първата война в Залива, използвана от Iron Maiden в ‘Afraid To Shoot Strangers’ – войни, водени от професионални войници, чиято задача е да осигурат мира според известната латинска поговорка "si vis pacem para bellum" (“ако искаш мир, приготви се за война”).

‘Face In The Sand’ е поредната гледна точка относно света и начина, по който хората реагират спрямо това, което се случва ежедневно. Интрото е дълга инструментална част с няколко келтски мотиви, прерастващо постепенно в кресчендо заради двойните действия на Nicko по време на записа на песента на Iron Maiden – въпреки че открито признава, че е положил немалко усилия точно за това парче, сблъсквайки се с доста трудности, както и че би се радвал да не му се налага да го изпълнява на живо, което е жалко, защото това би бил един прекрасен момент за концерт на Maiden. Симфоничната част е  изведена на преден план, създавайки специална, приятна атмосфера. Песента е силна и дълбоко въздействаща, изразяваща много емоция, а инструменталното интро подхожда много добре на финала на 'Paschendale'.

Текстът, подобно на този на 'Brave New World', обхваща генералната гледна точка на Западния свят, чието население е станало зависимо от нагласените новини, които твърде често не отговарят на истината. "Everyone's waiting for something to happen/Everybody's waiting for something to see" говори за пасивното отегчение в живота и безразличието, чакащо сякаш да бъде подхранено от бедствията по телевизията ("looking at death from the sky" вероятно е алегория на сателитната телевизия). Дори “лунатиците” чакат "по-жестоки катастрофи" ("lunatics", "waiting for bigger disasters"), които понякога са предизвикани от самите тях. Възможно ли е това да е препратка за атаките над Ню Йорк и Вашингтон на 11-ти септември 2001 година? Може би, въпреки че основният заподозрян за тези нападения – Осама Бин Ладен – изглежда по-скоро като пресметлив и търпелив масов убиец, отколкото лунатик. Човек, воден от омраза, но в никакъв случай умопобъркан.

Всички чакат новините по телевизията, но никой не обръща внимание на последното напомняне, характеризиращо обществото ни с "Everyone is looking but no one's listening" (“всички гледат, но никой не слуша”). Хората чисто и просто са заинтригувани от нашето нелогично любопитство и перверзната ни надежда, че ще зърнем един или два окървавени трупа по телевизията. Освен това, "Everyone's looking for the reason why" (“всички търсят причината за това”), сякаш те те самите не разбират същността на онова, което виждат, както стана по времето на терористичните атаки над САЩ. Хората по цялата планета бяха шокирани и не можеха да разберат как е възможно някой да планира и организира подобен ужас, а мнозина заклеймиха това като дело на “лунатик”. Правилният въпрос, обаче, е “как е възможно някои хора да ни мразят толкова, че да стигнат до такава степен, че да се опитат да ни унищожат?” Наистина, защо приятните хора от Запада да се превръщат в целта на едно подобно унищожение? Помислете над това.

Кошмарите на всички хора са на път да се превърнат в реалност. Единственото, което ни остава, според песента, е да наблюдаваме и да чакаме. Молитвите за отговор и край на всичките катастрофи и войни няма да са от голяма полза, но все пак показват позитивната крачка напред, положителното отношение и надеждата, че бедствията все пак имат своя край. Възможно е да продължат и докато свят светува, когато няма да е останал никой, който до продължи борбата и да сложи край на мизерията на този свят: "But the end never came and we're digging the graves/And we're loading the guns for the kill". Iron Maiden заявяват, че “знаците за края на времето” ("signs of the end time") вече са ясни за тези, които знаят къде да гледат. Възможно ли е да са прави? Ще почакаме и ще видим..

Песента е отговорът на Steve на престъпната обстановка в Англия (и вероятно не само там), където официалните нарушители на закона увеличават броя си спрямо този от миналия век, въпреки че текущите инспекции изглежда показват точно обратното. Докладите сочат, че независимо от факта, че ежедневната, средностатистическа престъпност намалява, по-тежките престъпления нарастват. И на последно място, но затова пък от огромно значение, Англия и Уелс статистически са едни от местата с най-висок процент на престъпност, редом с още 17 индустриализирани държави, включително САЩ, страна, която се радва на нерадостна репутация, когато става дума за нарушения на закона и реда.

Заформиха се много противоречия спрямо текста на песента, което дори се превърна в гореща тема на официалния сайт на Iron Maiden. Бандата бе обвинена в поднасяне и разпространение на “таблоидни глупости”, но нима негодуванието на някой, живеещ в една страна с толкова плачевно положение е толкова срамно? Нещата са променени и се заражда желанието за “добрите стари времена” (“the good old times”), което – според Maiden – е било “времето на невинността” (“age of innocence”). Нека се има предвид, че Steve Harris и Dave Murray например, са израстали в доста напечена зона, където East End мафията, организирана престъпна институция, към която са принадлежали братята Kray с доста съмнителната си репутация, все още е била силно активна. Можем ли да наречем това по-сигурно време от тогавашното положение? Съмнително е, въпреки че по това време има някакво чувство за чест дори измежду престъпните организации и те рядко – ако изобщо се стига дотам – нападат напосоки обикновените, невинни хора.

В съвременното ни общество престъпността се е превърнала в необикновен “двигателен елемент” и всеки един от нас можe да се превърне в жертва, стига потенциалните нарушители да намерят подходяща възможност. По-възрастните хора, както и младите, живеят в постоянен риск от нападение, “дори в собствения си дом” ("even in [their] own home"). Неорганизираната престъпност е може би най-широко разпространената в наши дни и вероятно най-опасната, защото нападателите не планират нищо предварително и чисто и просто се отправят към своите жертви. Голям процент от тях са млади хора, чиято липса на опит често ги води до паника и екстремни прояви на агресия.

Случаят на Tony Martin изниква в съзнанието докато текстът на песента се разгръща, подчертавайки твърдението, че никой не е на сигурно място, дори когато си е вкъщи, и че "the judicial system lets them do it" (“съдебната система позволява това”). Срещу Tony Martin, фермер от Norfolk, е заведено дело за непредумишлено убийство на 16 годишен тийнейджър и прострелване на друг по времето, когато двамата младежи се опитват да организират обир през август 1999. Според Guardian – независим и доволно безпристрастен вестник в Обединеното кралство – “Tony Martin е изобразен като обикновен човек, който, застрашен от кражба и изоставен от страна на полицията, е действал съответно в следствие на самоотбрана”, но също така той е и “странен тип, който смята себе си за ‘ексцентрик’, предпочитащ компанията на трите си ротвайлера, с които живее в порутената си ферма, Black House”. Някои визират Martin като жертва на поредица организирани кражби и като човек, който, изправен пред липсата на отговор от страна на закона, решава да въдвори справедливост със собствените си ръце и да защити имуществото си. Дори дружества и организации се създавтат с цел апелиране за неговото освобождаване от затвора и за по-строги закони, позволяващи на всеки един гражданин да се защитава по начин, по който самият той сметне за най-удачен. От друга страна, Martin е описван като странен самотник, чиято мизантропия води до изолирания му живот в западащата ферма, пазена от трите ротвайлера. Съдебният процес обаче се извърта до такава степен, че фермерът е обвинен в открито нападение над двете момчета, а действията му са окачествени не като акт на паникьосан възрастен човек, а на душевно болен, чиято омраза води до убийство.

Във всеки случай, какъвто и да е Martin, можем ли да поемем закона в свои ръце, наказвайки толкова строго тези, които не са справедливо наказани? Не смятам, че задължително "A life of petty crime gets punished with a holiday" (“Живот с дребни престъпления се наказва с ваканция”), въпреки че справедливостта често не е за всички и някои "Assailants know just how much further they can go" (“Нападателите знаят точно колко далеч могат да стигнат”). Цялата съдебна система трябва да подлежи на една хубава чистка, за да може да задоволи исканията на жертвите за компенсация на нарушените им права. От друга страна, несправедливите и прибързани обвинителни действия са в състояние и да влошат нещата още повече. На тези, които са запознати със сапунения сериал на BBC “EastEnders”, случаят с Tony Martin е пределно ясен. Фермерът е обикновен човек, който излежава присъда  поради несправедливите обвинения за убийство и дълго време след излизането си от затвора презира работния процес и самите работещи хора. Той трупа “лесни пари” от някои съмнителни сделки и кражби, а дребните му престъпления се простират до хитростите и измамите, насочени към собственото му семейство. Понякога лекарството се оказва далеч по-лошо от самото заболяване.

Репресията е едно нещо, а обучението – съвсем друго. Така наречените “дребни престъпления” не биха възникнали, ако хората бяха обучени в респект към останалите и имуществото им. Но след като съвременното общество е подпомагано от “по-високите инстанции”, осигуряващи лесносмилаема и често фалшива информация, достъпна бърза храна, натрупване на финансово състояние, благодарение на минимални усилия и т.н., някои хора поемат по лесния път и крадат собствеността, която желаят да притежават, но са твърде мързеливи, за да работят за нея (или чисто и просто я унищожават, ако не могат да си я присвоят – "if I can't have it, no-one else will"). Този жалък манталитет, подхранван от липсата на подходяща намеса, води обществото до нападенията, изнасилванията и обирите, от които ние самите сме подстоянно заплашени. Положението няма да се промени, освен ако хората не се научат на уважение един към друг, така и ако не проумеят, че работата, колкото и тежка да е тя понякога, често е възнаградена. Не мога да си представя, че задоволството от кражбата на нещо е по-голямо от чувството, че си го заслужил, защото си положил съответните усилия за постигането на целта.

Музикално погледнато, 'Age Of Innocence' е много добра композиция със спокойно начало, прерастващо в заслепяваща рифовка и тежък ритъм. Инструменталната част показва Maiden в най-добрата им светлина, следвана от брилянтно изпълненото соло на Dave Murray. Частта "You can't protect yourselves..." първоначално е доста изненадваща и нехарактерна за песен на Maiden, но след няколко слушания осъзнаваш, че това всъщност е изключително съществен елемент от песента, съчетаващ се отлично с останалата част. Финалът на парчето е лек като началото, завършващ с меланхоличното твърдение, че "age of innocence" – whatever that may be – "is fading like an old dream" (“времето на невинността – каквото и да е то – се губи постепенно като стар, отминал блян”)

‘Journeyman' е дългоочакваната изцяло акустична песен на Iron Maiden. Сравнявана е с 'Prodigal Son' заради аналогичните сходства, въпреки че 'Prodigal Son' съдържа някои не-акустични елементи, докато положението с 'Journeyman' е по-различно. Maiden не са толкова известни с акустичните си изпълнения, но когато сътворят такова, те дават всичко от себе си и резултатът е неочаквана, но все пак характерно-познаваема песен на Maiden от най-висок калибър.

Не може да се каже много за парчето, освен че това е една великолепна композиция и може би – заедно с 'Paschendale', но поради други причини – най-добрата песен в албума Dance Of Death. Текстът в никакъв случай не е свързан с едноименния роман на Orson Scott Card. Калфата е някой, усвоил уменията на определена сделка или търговия, пътуващ през определена страна в рамките на няколко години, упражнявайки занаята си, преди да се останови и да започне да практикува свободно. В наше време тези хора разполагат с необходимия сертификат, гарантиращ, че търговецът отговаря на съответните стандарти и притежава необходимите за целта умения.
Героят на песента сякаш не владее друг занаят освен този на оцеляването, който фактически е практикувал навсякъде по света, "From the red sky of the East to the sunset in the West", намеквайки, че всички ние сме като чираци в тази област, обречени никога да не получат майсторска степен. Философският аспект на текста разкрива, че независимо, че "We have cheated Death" (“Измамихме Смъртта”) – и наистина времетраенето на човешкия живот се увеличи доста през последните години - "He has [also] cheated us" (“Смъртта ни измами на свой ред”), защото и по-дългият живот в даден момент неизбежно достига своя край, а постигнатото от нас приживе не е нищо повече от сън ("странната илюзия", създаваща аналогия с тази от 'Hallowed Be Thy Name'). Животът е изграден от съществуващите спомени за нашите дела, добри или лоши, а постиженията ни не са нищо повече от "shadows we made with our hands" (“сенки, създадени от нас самите”), пред очите на някаква по-висша сила.

Това всъщност е песен за надеждата, подтикваща ни да се “обърнем към светлината” "turn to the light", която продължава да съществува сред мрака на житейския ни път, вместо да поемем по пътя на пустошта (куплет, който сякаш е прошепнат от Bruce още веднъж по времето на инструменталното затишие). Това е нашето собствено право на избор – право, което никой не може да отнеме – и също както героя на песента, можем да се опитаме да сключим възможно най-добрата сделка, осигурявайки по-добър живот както за себе си, така и за хората около нас. Наистина брилянтно изпълнена песен, музикално предразполагаща и с дълбок, смислен текст.