Здрасти човече, как я караш?
Chris… как си човече?
Винаги е удоволствие да говоря с Вас г-н Smith и ето нещо забавно в момента си в Winnipeg, което е съвпадение на съвпаденията!
Е, ще бъда там след около 5 часа, защото в момента все още не съм.
Но ще свирите тази вечер там нали?
Ъ-ъ-ъ да, точно така!
Е как се случват нещата? Още ли летите от град на град?
Да, няма вече тур бусове за нас. Отслужихме си това време.
(Смее се) Да, да оставим това на дечурлигата, нали?
Да, да
Забавно е! Не знам дали помниш и дали и съм ти разказвал тази история и преди. Мисля, че беше 1987 г., когато бяхте в Winnipeg по време на Somewhere In Time Турнето. Мой приятел успя да разбере в кой хотел сте отседнали. Аз се озовах на правилния етаж и чуках на произволно избрани врати. И се оказа че съм почукал на твоята!
Сериозно ? (Смее се)
Да, и ти отвори и имаше кърпа……
Бях ли груб?..... (Смее се)
Всъщност не беше, като се има предвид, че някакъв сополанко чука на вратата ти. Имаше кърпа на главата си.
Сериозно?
Да! Аз те попитах дали мога да се снимам с теб. И ти каза: „Ама тъкмо излизам от банята.“
Фантастично! (Смее се)
(Смее се) След това ми затвори вратата и аз седях като гръмнат и се чудих какво да правя. Да чакам ли или да си тръгвам?
Ха-ха-ха
Имате ли още такива моменти, когато откачени фенове чукат на хотелските ви стаи?
Това е страхотна история и толкова невинна. Проблемът сега е, че хората, които намират къде сме отседнали не са истински фенове, а професионални ловци на автографи.
Ах!
Предполагам знаеш сам за какво говоря.
Да!
И веднага щом стъпиш навън те нападат. Не можеш да ги различиш, защото не приличат на фенове, но имат купища меморабилия, която искат да подпишеш, за да могат да продават. Това е нещото, което мен и другите ни дразни най-много. Нали разбираш? Защото свестните фенове, като хлапето, което е почукало на вратата ми са ОК, но такива хора провалят всичко за тях. Защото аз не бих подписал нещо, което може да се препродаде.
Така е, и винаги успяват да намерят кога кацаш на летището и в кой хотел си отседнал!
Да.
И както каза…
На всичкото отгоре някои са и агресивни. В New York например те преследват и са много груби. Това е доста дразнещо!
Но като цяло феновете ни са фанатични. В Южна Америка например ще седят пред хотела цяла вечност (смее се). Очевидно е, че не можем да им подпишем всичко и да се снимаме с всички. Помня последния път, като бяхме в El Salvador, щяха направо да ме разкъсат пред хотела. Когато погледнах час по-късно пред хотела имаше полиция и ги бяха разпръснали. Това по някакъв начин ти подсказва как седят нещата там. Веднага щом се събереше група от хора полицията ги разпръскваше.
Не е ли страхотно обаче, че в тези дни и на тази възраст все още виждаш такива неща. Както ти каза нещата много са се променили за в музиката и в Рок енд Рол-а, но Iron Maiden все още действат така на феновете?
Да, невероятно е наистина, но в Южна Америка обикновеният човек не е богат. Те влагат много във футбол и спорт. Те са много отдадени на спорта и това е като религия за тях. Същото е и с музиката. Ако решат, че си добър в това, което правиш те застават плътно зад теб и те подкрепят, като футболни запалянковци. Това е част от културата им.
Това са фанатични фенове!
Има дори един футболен отбор, който има Eddie за техен талисман. Мисля че Vasco Da Gama, не съм сигурен. Но отборът ползва Eddie навсякъде!
Знаеш, че има и вратар в NHL лигата, не помня точно отбора.. може би Vancouver Canucks, който носи маска.
Да, да точно, бяхме свирили там и някой ни я показа. Всъщност показал я е на някой от екипа и е казал, че е най-смърдящото нещо, което някога е носил! Ха-ха.
Ха-Ха
Но да, има вратар който носи маска с Eddie!
Последния път като гледах Iron Maiden беше в Las Vegas. Дори по пътя за залата преди шоуто имаше хора, които скандираха Iron Maiden. Знам че не е 1986 г., но тази енергия, когато групата идва в града, просто не свършва!
Енергията сега е по-различна, защото е по-топла. През 80-те беше по-агресивна някак си. Помня турнетата с Judas Priest и Scorpions, публиката и ние имахме някакъв опасен заряд. Винаги имаше проблеми преди концертите тук и там. Очевидно е, че няма да сме наоколо вечно, а продължаваме да се забавляваме и много хора се чудят как го правим. Вече не свирим всеки ден, а 3 дни в седмицата, но се стараем да влагаме същата енергия. Особено Брус, той е невероятен, но пак е различно от едно време! Не искам да звуча носталгично, защото все пак правим нова музика и песни, а това е жизнено важна част в тази група!
Това е важно за Iron Maiden, а и вие сте от малкото банди като Metallica и AC/DC, които когато изкарат нов албум е събитие. На концерти нямате проблем с това да свирите 6 или 7 песни от „The Book Of Souls“ например. Нещо, което повечето банди избягват да правят, но вие правите, защото за феновете не е проблем.
Да, в “The Book Of Souls” има една песен “The Red and The Black”, която е 12-13 минути и смятах, че хората няма да я приемат добре на живо. Феновете адски много я харесаха, има дълга инструментална част, но е много мелодична и има пасажи, които могат да пеят заедно. Помня преди години свирихме и цял албум на живо.
Да, A Matter Of Life And Death!
Беше малко като съобщение, че не сме носталгична или кабаре група, ние сме това което сме!
Помня, че ви гледах на това турне, имаше доста объркани хора! (Смее се)
Да, си призная, когато Steve го предложи, не мислих че е много добра идея. Но когато той си науми нещо - това е! В крайна сметка го направихме и мисля, че беше добра идея с оглед на бъдещето.
Мисля, че току що ме открехна на нещо! Откакто ти и Bruce се върнахте в групата минаха близо 20 годни. Мислите ли, че сте по-мъдри и съобразявате ли се един с друг повече? Както каза, преди време си щял да спориш със Steve за идеите му, а сега просто се примирявате и правите така, че да сработи. По-лесно ли се разбирате вече на тази възраст?
Да, определено, мисля че сме по-мъдри. С времето човек започва да мисли за хората около себе си и как се чувстват спрямо конкретни неща. Това, мисля че е нещо нормално. Всички правим малко или много компромиси, но се стараем да запазим характера на групата. Сега всички имаме много по-ясна представа за всичко. Особено като прекарах 9 години извън групата и имам поглед над нещата като аутсайдер. През 80-те всичко беше албум, турне, албум, турне, нямаше живот извън групата и беше трудно човек да направи преценка.
Разбира се! Преди време говорих с Bruce и Steve за това как Bruce се е върнал в групата. А по това време ти свириш с Bruce. Така ли седяха нещата тогава, като комплект ли вървяхте? Как ти предложиха да се върнеш в групата?
Хмм Интересно! Bruce се свърза с мен в средата на 90-те и беше написал няколко песни с Roy Z за първия си албум с него „Accident Of Birth”. Песните ми харесаха и директно се включих с няколко песни и останах в групата за следващите няколко години. После поканиха Bruce да се върне, а аз свирих с него. Имаше едно много интересно настроение аз да се върна в групата. Първоначално си помислих, че мога да го направя за едно турне или да се включа за половината сет. Ако ме бяха попитали 10 години преди това със сигурност щях да откажа. Хората обаче се променят и реших, че ще е страхотно, ако се случи. Отново на Steve винаги му хрумват луди идеи и си представям как е казал на другите: „Представете си само ако имаме трима китаристи?“ Представям си физиономиите на Dave и Janick.. сигурно са си представили нещо като Lynrd Maiden. След като се върнах, отидохме в Португалия, за да напишем няколко песни. Аз имах песента The Wickerman, започнах риф-а и ги питах за идеи. От тогава започнахме да свирим и не сме поглеждали назад.
Как успяхте да разделите партиите, които са писани за две китари, след като ти и Bruce се върнахте. Как репетирахте песни като 2 minutes to Midnight и Powerslave например. Абсолютно нормално ли се случи, защото сега песните с три китари звучат доста по-плътно, от когато сте записвали албума?
Нека го кажем така. Ако има 3-ма Yngwie Malmsteen или 3-ма Richie Blackmore в една група ще е 5 минутна битка. Dave е един от най-старите ми приятели, познаваме се от години и знаем кой, какво може. Janick e страхотен човек и той никога нямаше да промени това, което свири в песните. Той е абсолютен традиционалист и аз усетих това моментално. Именно затова аз започнах да търся начини да се впиша. Свирих със свалена тоналност в албумите на Bruce, затова го пробвах и в Maiden с песни като Wrathchild и Run To The Hills. Като цяло свирих някои неща по абсолютно различен начин, от времето когато бях в групата, което беше доста интересно.
Доста професионално от твоя страна, да разбереш, че този хора са се напаснали и не си казал: „Окей, хайде да правим нещата пак по стария начин!“ По скоро ти си се адаптирал към групата в този момент?
Аз съм си такава личност по принцип. Много съм добър да се напасвам към други хора. Затова мисля, че и групата е просъществувала толкова дълго: Заради комбинацията от хора. Вземи пример Deep Purple и Led Zeppelin, които в един момент просто не успяха да задържат хората в групата заради голямо его по между им. Ние имаме идеалния баланс от личности в групата. Достатъчно екстроверти и хора, които да правят компромиси.
И аз така смятам и не го казвам само защото разговарям с теб. В тази група има истинска химия. Вие сте като идеален отбор, където химията е толкова добра, че дори един да липсва, баланса се нарушава и нещата не са същите. Ти конкретно допринасяш с чувство към групата, което липсваше докато не беше в нея. След като се върна и макар да имаше друг китарист, ти допринесе към вече добрия и модерен Iron Maiden звук.
О, благодаря ти много! Аз мисля, че съм лепенката в групата. Аз съм този, който следи за темпото. Така е било, още откакто съм се присъединил към групата, така е и сега. Понякога като свирим на живо, темпото просто откача и аз съм този, който вдига ръка и казва: Мисля, че трябва да свирим тази песен по-бавно. Знам, че звучи по-вълнуващо и адреналина е на макс, но ще можем да си поемем въздух и ще звучим по-добре. Няма да излъжа ако кажа, че сме имали и спорове по този въпрос. Например с 2 Minutes to Midnight, тази песен не звучеше добре, защото я свириха прекалено бързо. При Fear of The dark обаче по-бързото темпо звучи по-добре! Всички тези неща ги казвам и ги изработваме и това прави разлика. Другите също казват, ако нещо ги притеснява и това създава тази „химия“ между нас.
Случва се, когато дойде нов човек в групата. Ние, например, имаме нов басист от няколко години и е забавно, когато някой дошъл от вън ти посочи, че свириш нещо грешно, а ти си свикнал да го свириш така прекалено дълго.
Да, точно.
Необходимо е някой от вън да каже „Това не звучи много добре, сигурен ли си, че искаш така да го свириш?“ и се замисляш и заслушваш, и осъзнаваш, че всъщност е прав.
Точно. Забелязах нещо, което свирим на няколко от песните, които правим сега и трябваше да си пусна старите записи, за да разбера дали така сме го свирили или не. Човек никога няма да е напълно доволен от себе си.
Като говорим за това, вие сте Iron Maiden, които покоряват света и преди години Bruce обяви, че е диагностициран с рак на езика. Тогава бъдещето на бандата беше абсолютно неясно. Откакто той се върна, групата е по-голяма от всякога, концертите са страхотни, енергията на сцената и той се раздава много. Тази диагноза накара ли ви да се замислите какво ще се случи с групата?
Да, беше ужасно, получихме телефонно обаждане малко преди Коледа, че горкият Bruce има този проблем, с който трябва да се справи. Имах усещането, че той ще се справи, защото е толкова позитивен. Никога не съм го чувал да се оплаква или да се жалва за себе си, или да се чувства безпомощен. Това е едно от най-силните му качества. Не мога и да си представя какво му е било на него, знаех че ще се оправи и тогава групата изобщо не беше най-важното нещо. Искахме само той да се оправи и нещата да се наредят. Ако продължим, така да бъде. Да, след като се върна, той се отдаде изцяло на групата, шоуто и всичко свързано около него с декори и т.н., отделно от пеенето. Той върна цялата тази театралност, която адски много обича. Той е като дете в магазин за бонбони. Музикално това турне е много забавно за свирене, а продукцията и декорите са направо фантастични, въпреки че вече сме „ветерани на сцената“. (Ха-ха) От моя страна, аз винаги вярвам, че има какво повече да се постигне и гледам да се пришпорвам повече.
Когато сглобявате сетлист,както правите в последните 10 и повече години на турнета, можете да направите целия A Matter Of Life And Death или 6 песни от The Book Of Souls. След това ще направите цяло турне само с класики. Това което ми харесва в сегашния сетлист е, че не е само класики, а има и песни от периода с Blaze и по-нови като „For the Greater Good of God“ от „A Matter of Life and Death“. В наши дни как решавате кои песни да свирите на турне?
Преди време подбирахме песните, които задължително трябва и искаме да изсвирим. Но сега всичко е обвързано с видео играта и различните нива, през които се минава. Видео Игра ли казах? Това издава възрастта ми (Ха-ха). Имах предвид мобилната игра! Взехме всичко свързано с нивата на играта и това беше нашият ориентир за песните. Много пъти Bruce и Steve просто сядат и измислят сетлиста. Очевидно Bruce има своите съображения за песните, които иска да пее на живо. От гледна точка на това до колко натоварват гласа му и до колко може да ги изпълнява всяка вечер. Сетлиста в момента е страхотен и нямам никакви възражения. Всеки трябва да има място за изява, солата са споделени, има и моменти, в които участва публиката. Това се важни неща, които трябва да бъдат взети предвид. Това турне е супер, поне аз изключително много се забавлявам, и мисля че е най-доброто, което сме правили.
Сериозно? От всички турнета, които сте правили, на това се забавляваш най-много?
Ами да. През 80-те беше лудница, свирихме абсолютно всяка вечер. Купоните също бяха всяка вечер. Понякога излизаш на сцена и имаш ужасяващо главоболие. Свириш The Phantom Of The Opera със 100 км/ч и се чудиш какво се случва. Сега обаче музикално, мисля че свирим страхотно. Да ти кажа и друго нещо, което сигурно много добре знаеш. Мониторните системи сега са просто невероятни. Можеш съвсем ясно да чуеш всеки какво свири. Аз имам In-ear монитори, което е от огромно значение. Когато за пръв път започнахме, беше истински ужас на сцената. Steve има 2000 вата оборудване и колони навсякъде. Изведнъж се озоваваш на място, където всеки се състезава. После Bruce се присъедини и имаше огромна система от колони пригодена за неговия глас. Всичко това беше като едно оглушително състезание. Сега обаче звукът е страхотен и е много приятно да чуеш какво свириш.
Трудно ли е да свикнеш с In-ear мониторите? Помня, че говорих с Biff от Saxon и той сподели, че му отнело години на безкрайни битки на сцената, за да намери идеалното място, където знаеш, че се чуваш добре.. Изведнъж с In-ear системите всичко е ясно. Беше ли така и при теб особено след толкова дълги години изкарани пред мониторни колони.
Първото нещо, с което трябва да свикнеш е да се чуваш съвсем ясно, „Ооо значи така звуча“! (ха-ха) Важното е да се балансира и да изкараш идеалния звук. Това, което казвам на мониторния си техник, е: „Не искам да звуча, като от усилвателите. Искам да е все едно гледам концерта и да чувам по малко от всичко.“ Напълно нормално е да искаш да чуваш своята китара малко по-силно. Първоначално започнах да ползвам In-ear само в дясното ухо, а в лявото нямах нищо. Така плавно свикнах и бях единствения в групата, който ги ползваше близо 10 години. В последствие Janick и Dave започнаха да ползват и не можеха да повярват, че на са го правили по-рано. Тримата китаристи в групата ползваме in-ear монитори, а останалите от групата ползват техни си системи. Steve не ползва нищо, Nicko е старомоден и има колони около него, а Bruce ползва стандартната мониторна система от колони. Но както ти каза: Можеш да намериш идеалното място на сцената, но не можеш да изкараш целия концерт там!
Разбира се!
Не можеш да си статичен! Аз обичам да седя пред усилвателя си и да го чувам и усещам, но трябва да се движа и да комуникирам с останалата част от групата и феновете.
Това съм направил и аз с моята in-ear система. Имам специална слушалка само за лявото ухо за да мога да чувам и звука от публиката с дясното. Защото дори да сложиш микрофони над публиката, няма да е същото нали?
Разбира се! При фронтмените и вокалистите е друго, защото те трябва да разберат какво се случва с публиката. Ако имаш само музика в ушите си, а публиката не реагира добре, няма как да разбереш. Мисля, че това е добро решение.
Ако погледнем сетлиста можем да видим песни като „Flight Of Icarus“, която не е свирена на живо от близо 30 години. Интересно е, че има хард-кор фенове, който могат да ви кажат датата и мястото, когато тази песен последно е била свирена на живо. Забавно ли е когато „изравяте“ такива класики и ги свирите на живо отново?
Да, забавно е и доста странно. Има песни, които не сме свирили от 10-15 годни, а на репетиция ги забиваме от начало до край без грешка. Невероятно е! Нещо като мускулна памет на тялото. Има и някои катастрофални опити, разбира се. Невероятно е понякога как помним песните, а забравяме колко са добри всъщност.
Да, но песни като „Sign of the Cross” и “For the Greater good of God” са над 10-минутни композиции, който не сте свирили от доста време. Предполагам не е толкова лесно просто да си вземеш китарата и да ги изсвириш.
Хм, ще бъдеш изненадан. „The Sign Of The Cross“ и „For The Grather Good Of God“ са едни от любимите ми песни за свирене на живо. Толкова са драматични и музикално интересни. Мисля, че Steve удря в десетката с тях. Епично , прог-метъл звучене и страхотни концертни песни.
Тези са песните, на които трябва да внимаваш какво правиш?
Те си имат нещо като течение, по което да се носиш. „Sign Of The Cross“ е по-различна с Григорианските хорове за фон и отделните моменти със смяна на темпо. Но след известно време, се отнасяш по течението и ти влиза под кожата, и просто я правиш.
Случвало ли ти се е просто да се замислиш и да го погледнеш отстрани:… Започва с огромен самолет, който лети над вас, после шотландски кланове, Григориански хорове, огнехвъргачки, крилати статуи... Казвал ли си си: „Мамка му това е невероятно”?
Може би като съм възрастен ще си седя в креслото и ще си го спомням. Самите песни ще навяват такива чувства. Наистина минаваме през отделни тематики и да свириш соло на 2 метра от гигантски Spitfire е жестока тръпка.
Това е едно от тези неща, които само Iron Maiden могат да направят и никоя друга група не може да го повтори. Помня преди години по време на турнето “The Book Of Souls”, Bruce изважда сърцето на Eddie и го хвърля в публиката. Сърцето е пластмасово или гумено и само Iron Maiden могат да го направят така, че да си кажеш, че това е най-якото нещо правено някога!
Да, понякога се доближава до границите на нелепото нали? Но както Bruce отбеляза, сега получаваме позитивни ревюта и от списание Rolling Stone.
Какво?!
Да! Те винаги са ни пренебрегвали и сега някак си ни „приеха“. Интересно е, когато отидеш на концерт да видиш дадена група и седиш на едно място и после се опиташ да разкажеш за това. Това определено не сработва при нас, защото ще получиш в пъти повече шоу.
Аз затова мисля, че в момента Maiden са по-големи, отколкото някога са били.
Не бих могъл да кажа във факти и цифри, но определено чувството е такова.
Сигурен съм, че може да попитаме Rod, той ще знае всичко до последния цент!
Да! Ха-ха!
Нека говорим за първото ви турне с Judas Priest, когато за пръв път дойдохте в САЩ. Не съм сигурен дали беше с Priest, но нека говорим за момента, когато за пръв път стъпихте тук! Какво беше усещането?
О, беше невероятно. Бяхме подгряващи на Judas и още за първия концерт летяхме за Los Angeles. Отидохме до Sunset Marquee, който е като Мека за всички английски групи. Като бяхме там, влязох във фоайето и първият човек, който видях беше Jeff Beck (ELO)! Останахме в града няколко дни и правихме интервюта, ходихме до The Rainbow Bar and Grill. Да видиш Jimmy Page да седи на съседната маса е направо невероятно. Всякакви жени ни нападаха отвсякъде. Помня, че първият концерт, който направихме беше в The Aladdin Theatre в Las Vegas, като съпорт на Priest. Физически не се чувствах добре преди концерта. Казвах си: „Божичко, това е Америка, винаги съм мечтал да свиря тук!“ След концерта към турнето се присъедини групата Humble Pie. Бяхме ние.. за 30 минути, след нас Humble Pie и след това Judas. Humble Pie бяха една от най-любимите ми групи по това време и Steve Marriott беше мой идол, и ето го на сцената след нас! Така стана и като Whitesnake се присъединиха към турнето. Класическите Whitesnake с Bernie Marsden, Mickey Moody, Coverdale разбира се и Ian Paice и Jon Lord. Deep Purple бяха моята религия, когато бях на 15. A в момента седях в самолет до Ian Paice, пътувайки за концерт и дискутирахме музика, песни и озвучаване. Просто невероятно.
Справихте ли се бързо с това изненадващо идване в Америка и по-голяма сцена?
О, да, мисля че успяхме. Ако говорим за свирене на живо… Знаеш ли гледах групата на сина на Steve - The Raven Age, която е на турне с нас. Момчетата са много големи професионалисти, имат си собствена In-ear монитор система, озвучаване и т.н. и всичко работи. Когато са на сцена, те са спокойни и се наслаждават. При нас едно време беше пълна бъркотия. В много от случаите нямахме саунд-чек и звука ни беше лош. Нямахме достатъчно място, спъвахме се и си оплитахме кабелите. Беше хаос, но беше адски вълнуващо! Справихме се, защото Steve спечели публиката с това, което прави. Той седеше най-отпред от първата до последната песен и караше хората да вникнат в музика. Това беше нещо велико!
Винаги се разчуваше, идвахте в Канада и Winnipeg. Бяхте на турне с Judas Priest и после изведнъж тръгнахте на турне с 38 Special. Интересна комбинация с група, която свири южняшки рок.
Да, беше интересно. 38 Special и Rainbow бяха хедлайнери и всяка вечер се разменяха. Една вечер бяхме ние, Rainbow и 38 , другата – след нас излизаха 38 Special, а Rainbow закриваха. Те са страхотни хора и беше невероятно преживяване. Donny Van Zant беше вокалист на 38 Special, който адски много прилича на Ronnie Lane от Small Faces и това е адски странно.
Който пък адски прилича на Johnny….
Всъщност веднъж го нарекох Ronnie и се почувствах ужасно, но той не обърна внимание. От друга страна имахме Rainbow и Ritchie Blackmore, а както споменах, Deep Purple ми бяха като религия, но не успях да се видя с Ritchie. Той е затворен и необщителен, каквато беше и репутацията му. Някои от вечерите той излизаше на сцената и изсвирваше началото на Smoke On The Water и просто си тръгваше, оставяйки публиката в екстаз и пред размирици. Той просто си е такъв.
Не успя ли изобщо да се видиш с него? Не ти ли даде някакви съвети?
Не, абсолютно не. Това беше нещото което исках, но не се случи. Бях много срамежлив тогава, все пак бях още хлапе на 23-24 години. Бих искал да мога да се върна сега и да си говоря повече със Steve Marriott и да имам смелостта да заговоря Ritchie Blackmore. Не можем обаче да върнем времето назад. Имах няколко разговора със Steve Marriott, но той е много странен персонаж. Луд е на сцената, не е по-различен и извън нея. Винаги попадаше в неприятности (Ха-ха). Беше истински индивид. Мислих си, че е бил навсякъде и е минал през всичко, но истината е, че беше в ранните си 30, когато бяхме заедно на турне. Гледах на него като на възрастен човек… толкова отдавна беше!
Сега, ако отидеш при Ritchie Blackmore той ще каже „О, ти си Adrian Smith от Iron Maiden!”, защото сега всеки знае кои са Iron Maiden! Тогава сте били поредната подгряваща група, от дузина такива през цялото турне!
Вероятно да. Тогава гледах да не се набивам на очи. И сега съм така.
Помня че бях чувал смешна история за срещата ти с Paul McCartney, истина ли е?
Всъщност не аз, а другите от бандата се срещнаха с Paul на едно събитие на EMI в Англия. Dave Murray е говорил с него и той е казал: “Всичките ми деца имат плакати на Iron Maiden в стаите си!“ На мен това ми каза Johnny Cash!
“Вие сте от групата с чудовището!” (имитирайки Paul McCartney)! … Johnny Cash ли е казал това?
Вероятно точно това е казал Paul (ха-ха). Johnny Cash веднъж дойде на наш саундчек. Колко откачено е това? Помня, че бяхме в някакъв клуб и правим саундчек, изведнъж влиза някакъв тип в дълъг кожен шлифер. Аз седя на сцената и свиря Wrathchild и изведнъж осъзнавам: “Мамка му, това е Johnny Cash!”. Приключихме със саунд-чека и влязохме в съблекалнята. След нас влиза и Johnny Cash - най-милият и приятелски настроен човек. Беше с бандата си там и ми каза „Внуците ми са фенове на групата ви!“ Беше странно, защото му дадохме автографи за внуците му, а и ние взехме от него!
Страхотно! Нека сега поговорим за един известен момент в рок историята – проекта Hear ‘n Aid и песента, която Dio пише. Причината поради която те питам е, че случайно го гледах вчера и ти и Dave сте част от него.
Оу! (въздишка)
Разкажи ми малко повече за това, защото свирите много яка хармония на припева.
Така ли…?
Да, докато всеки се надпреварва със сола. Вие правите страхотна хармония! Разкажи ми малко повече за сесията и как така решихте да направите хармония вместо соло?
Хм.. Вече не помня точно! Помня, че Jimmy Bain (Dio, Rainbow) се свърза с нас, защото ни харесваше и поддържахме връзка. Винаги идваше на концерти и партита, когато сме били в LA (смее се). Той попита Rod Smallwood дали някой от нас би се включил в този проект. Никой от другите не искаше, но ние с Dave се съгласихме. Да си призная бях малко уплашен, защото не харесвах цялата тази LA китарджийска какафония. Бях израснал, свирейки рок и блус и това не беше моя тип музика. Всички тези музиканти като Vivian Campbell, Yngwie Malmsteen и т.н., бяха дошли да се надсвирват. Отидохме там и аз казах на Dave: „Дай просто да направим тази хармония върху припва.“ Това ни измъкна от неприятности. Целия проект беше доста “LA”! Студиото беше пълно с групита и всеки пушеше трева и шмъркаше кока. Беше доста упадъчно и да си призная, нямах търпение да се разкарам от там. В крайна сметка беше за добра кауза.
Нямахте търпение да свършите и да отидете в контролната зала зад пулта?
Ние там записвахме всъщност. Там се случваше цялата тази лудница. Трябва да призная, че Ronnie Dio беше страхотен човек и той беше продуцент на целия запис. Беше като трезвения съдия на цялото нещо. През цялото време казваше: „Готови сме с тази част“, „О това е супер!“ Просто изсвирихме каквото ни хрумна и мисля, че и на него му олекна, че не импровизирахме 4-5 часа като другите!
Това е доста!
Точно за това просто си изсвирихме нашата част и си тръгнахме! (Смее се)
Vivian Campbell. (Dio, Def Leppard etc.) ми разказа за тези записи, че всички са свирили само сола, затова и той така е направил. Тогава Dio го е попитал: „Какво друго можеш?“ и той започнал да свири блусарски рифове на Chick Berry. Отговора на Dio е бил: „Ето, сега сме на прав път“ Така, че вероятно наистина е било така.
Да, точно!
Като говорим за падение …помниш ли вечерта след като гледахме Jekyll & Hyde в New York?
Ъммм да, помня до един момент! (Крис се смее) Помня, че бяхме в ресторант, после в клуб, но нищо след това! Вероятно ти си плащал сметката!
(Смях)
Бяхме на купон със Sebastian Bach, докато ти беше в New York за промоцията на Psycho Motel.
А да!... така ли беше?
Отидохме да гледаме Jekyll & Hyde, аз, ти, жените ни и няколко приятели. После отидохме в къщата на Sebastian Bach и след това на бар.
О, боже мой!
Мисля, че се раздадохме доста! В един момент….
Сега си спомних! Извинявай, че те прекъсвам, Sebastian играеше в Jekyll & Hyde и беше невероятен!
Да, така беше…. После в един момент се заливахме с бира и кетчуп.
О, боже, ха-ха!
В един момент те хванах на тясно и ти изредих всички песни, които си писал в Iron Maiden. И ти отговаряше „Знам кои песни съм писал!“
Да, помня, че ти просто искаше да си сигурен, че съм ги писал аз! Ха-ха!
Да! Точно! Ха-ха! Последни няколко въпроса имам за теб Adrian. Знам, че си бил на дълго турне, но обичаш и риболова. Остава ли ти време за риболов от време на време?
Всъщност намирам време и от прозореца си тук в St Paul, Minnesota виждам река Мисисипи и вчера бях там. Ще бъда и в Calgary за няколко дни и ще отида до Bow River, както направих с твоя приятел Dave преди години.
Вярно, че моя братовчед Chad и приятеля ми Stewy те заведоха на риба преди години!
Да, точно. Ще направя същото тази година. Музиката и риболовът са моите страсти.
Това е най-готиното нещо. Когато имаш почивни дни и седиш без да правиш нищо, просто пропиляваш времето си и това е най-лошото чувство! Затова някои отиват да играят голф, други да разглеждат, а ти на риболов. Това ли те поддържа жив като си на път?
Да, това си е моето нещо, което правя. Поддържа ме активен, кара ме да излизам и е добра тренировка. Разхождам се доста, изкарва ме на чист въздух и не ме задържа в хотелската стая.
Коя е най-голямата риба която си хващал?
Оу! Точно върху това мислих днес… мисля, че есетра! Бях във Vancouver и никога не бях виждал есетра, камо ли да съм улавял. Отидох на Fraser River, наех си моторница и гид и попаднах на есетра. Тези чудовища достигат над 45 кг. Борих се толкова дълго време с нея, че в един момент си мислих, че няма да съм в състояние да свиря на следващия ден.
Това ли е от тези случаи, в които трябва да си вързан за лодката и да се бориш с рибата за няколко часа?
Ами след като я закачихме, човекът с който бях, ми сложи колан с който мога по-лесно да удържа рибата. Дава ми опора на въдицата, но реално не съм вързан за лодката. След това той седна да си свие цигара!... Все едно ми каза: „Не бързаме за никъде, ще отнеме време!“ Не знам от какво са направени тези животни (есетрите). Много са големи и трудно се изморяват и просто трябва да ги следваш.
Нали знаеш, че се говори, че чудовището от Лох Нес вероятно е огромна есетра.
Ха-ха, не бих се учудил!
Последен въпрос. Коя е любимата ти песен за свирене на това турне?
Бих казал, че e For The Greater Good Of God! Най -много се забавлявам на нея.
Боже, колко харесвам тази песен. Винаги ми е приятно да си поговорим и се радвам, че имахме възможността да го направим пак.
И аз се радвам Chris. Беше ми приятно!
Ще се видим след няколко седмици и страхотно изкарване в Winnipeg!
Разбира се! Благодаря!
Чао Беше ми приятно!
Чао
Превод: Никола Петрас
Редакция: Илияна Чоевска