Източник: списание Enfer (Франция) – Брой 24 Интервю на Филип Тачърд

След внушителният успех на Maiden в Espace Balard, на 29-ти октомври, където около 10,000 фена празнуваха безспорния успех на групата, ние не успяхме да устоим да не разговаряме още веднъж с един от музикантите. Този път, се объркахме към самия Стив Харис, лидер и основател на групата.

Единственото нещо което помрачи този хубав ден, беше загубата на отбора на Iron Maiden по футбол срещу отбора от френски музиканти..

Така? Щастлив?

Ами, като изключим, че когато играя футбол, предпочитам да печеля. Очаквам следващата възможност да играя... и спечеля!

Бих желал да говорим за началото на бандата и този период, който е малко неясен за много хора. Кога точно започна всичко?

Първоначалният състав на Iron Maiden датира от края на 1975. Първият концерт беше през 1976. Това беше в Източен Лондон.
Първоначално бяхме петима. Паул Дей беше вокалист, който тогава отиде да пее с More и сега е с Wildfire; ние имахме двама китаристи, Тери и Дейв, който не направиха нищо след като напуснаха; и Рон на барабаните, който е свирил от тогава с John McCoy и Bernie Torme.
Три месеца по-късно двамата китаристи напуснаха и бяха заменени от Дейв Мъри и Боб Сойер, който сега е с Praying Mantis.
Всъщност, имаше много промени в групата преди всъщност да започнем да свирим истински.

По това време, не е ли било вид предизвикателство да се свири хард рок музика?

Може би беше. Но ние си отстоявахме нашето близо 4 години, свирейки в пъбове и клубове. По това време пънка и новата вълна навлизаха навсякъде и модата беше толкова потискаща, че нямаше какво да правиш освен да изчакаш удобен момент и чакаш нещата да се подобрят.
Никога не съм възнамерявал да се предам, дори след всички тези промени в състава, които биха обезкуражили повечето хора, аз имах вяра в моята група, най-вече след като се присъедини Дейв Мъри.
Тъй като всички имахме работа, имахме достатъчно пари, за да запишем демо. С тяхна помощ, ние имахме концерти на различни места в страната и имахме възможността да напуснем лондонската сцена, където пънк манията задушаваше всякакъв друг стил музика.
И така, веднъж вън от Лондон, можехме да свирим пред публика, която беше по-малко ограничена и направлявана от модата. Постепенно си изградихме репутация, която запали интереса на големи звукозаписни компании.

И като големите места за свирене бяха окупирани от пънк групи, предполагам, че пъбовете и клубовете трябва да са били хубаво конкуриращо место за рок групите Как се справяхте с конкуренцията на „не пънк" групите?

Всъщност, не си спомням да е имало някакъв вид истинска конкуренция между другите групи. Имаше все пак по-малко отколкото сега и много нямаха волята да продължат. Някои банди свиреха подобен на нас стил, но те не успяха, като Urgent, чийто вокалист пя за нас за малко, или Grand Master, група свиреше вид комерсиален хард рок или други групи, които просто изчезнаха.
Но беше трудно за всеки, защото те всички си мислеха, че няма да успеят извън клубовете.

Но ти никога не си мислил да се отказваш?

Не, никога. Аз станах наистина си върнах надеждите когато Пол Ди'Ано се присъедини към групата. Ние бяхме четворка тогава, с Дейв Мъри, Пол Ди'Ано, Дъг Сампсън на барабаните и аз разбира се, и бях убеден че това е окончателния състав. Вече се бях почти отказал да търся втори китарист, който да е добър колкото Дейв.

Ами за Денис Стратън?

Ами, той остана само осем месеца в групата. Той беше в подходящия момент за първия албум. Ако вземеш Б страната на сингъла Running Free, там сме само четиримата и Дейв свири всички китарни части.
Денис не последва еволюцията на групата. Той не разбра, че веднъж издаден албума успеха беше на една ръка разстояние и че трябва да работим дори по-упорито. Той си мислеше, че ние сме на нивото, където ние свирим в клубове и пъбове, след отцепването..

Дали нещата не стават по-бързо след като се работите заедно с мениджъра Род Смалууд?

Да, разбира се. От 1975 до 1979, никога не сме имали мениджър. Аз вършех всичко във вечерите когато бях свободен, защото като всички други имах работа за да преживявам. След това като групата започна да става по и по-организирана аз получавах обаждания в офиса, трябваше да обяснявам всичко това на шефовете ми в компанията където работех. Накрая ми позволиха да ползвам телефона за лични разговори. Аз бях чиновник, пишех различни документи и моите шефове бяха учудени от факта, че има рокер в тяхната група, те я наричаха "Bomber Harris Enterprise /Бомбардировач Харис Ентърпрайс/". Но бързо стана трудно за управление, и когато Род Смалууд пристигна, нещата станаха много по-добре.

Как срещна Род?

След като записахме първото си демо, ние се запознахме с едно момиче след концерта, което каза че работи с Род Смалууд, който искал копие от демото. Ние и дадохме и тя го е дала на Род. По това време Род Смалууд беше мениджър на Cockney Rebel, но той търсеше нещо друго, заради проблеми с групата. Той дори искаше да се откаже. След като получи първата ни касета, той дойде да ни види на един концерт в пъб, където свирихме в Лондон.
Проблемът беше, че тази нощ Пол беше арестуван от полицията защото носил нож.
Затова ние трябваше да свирим почти през цялото време инструментал и аз пях няколко песни. Род каза, че ще се върне да ни види с певец и чак тогава ще вземе решение. И така ние изкарахме Пол от затвора и започнахме да репетираме сериозно, защото не бях забравил какво ми беше обещал. Следващият път Род се върна, видя цялата група на сцена и реши, че ще работи с нас. Това беше няколко месеца преди да подпишем с EMI. Виждате, беше близко!

Как се запознахте с Пол Ди'Ано?

Както често става, в кръчмата. Беше в Red Lion /Червеният Лъв/, в Северен Лондон. Всъщност аз имах приятел, който откакто отиде да основе група в Швеция, който знаеше, че търся нов певец за групата. По това време бяхме трио: Дейв, Дъг Сампсън и аз. И така той ми представи Пол и каза, "Много обичам да пея, но нямам никакъв опит." Аз му казах, че и аз нямам и че може да репетираме заедно все пак.
И така той дойде и изсвирихме няколко кавъра, като на Purple, 'Lady Double Dealer' и някои песни на Black Sabbath и Led Zeppelin. След това почнахме с наши песни, 'Iron Maiden' и 'Prowler', и се получи доста добре. Ние бяхме убедени, че Пол беше певецът от който се нуждаехме.
И така ние репетирахме заедно 6 месеца, преди да направим първия си концерт, този преди да се появи Род Смолууд и Пол да има първите си редовни срещи със закона.

По това време, нямаше изгледи за договор?

О, не. Никога не сме имали договор преди да подпишем с EMI. Род беше с нас, защото имаше това инстинктивно чувство. Ние подписахме всякакъв вид документи с него по-късно, когато албумът почна да се продава добре.

Какво значи този първи албум за теб?

Това беше постижение след седем месеца трудности, както и доказателство, че ние можем да запишем нашите песни както трябва, запазвайки ги точно по начина който ние искахме..

По това време смятал ли си, че ще станете най-известната група в света?

О, не! Не изобщо! Ние бяхме готови да се борим и да станем популярни във Великобритания, но не смятахме, че ще постигнем нещо голямо извън страната. Ние преминахме през толкова тежки времена, само за да бъде познавани в Лондон, че нашата цел беше само да пробием във Великобритания
Когато чухме, че албумът се продава много добре във Европа, след това и в Щатите, си помислихме, че всичко е било сън.

Но не смятате ли, че първия албум е издаден в точния момент?

Да, така мисля. Беше издаден във време, когато нещата не се движеха толкова много що се отнася за хеви рока. За бандите от това време, беше различно дори за големи имена като Black Sabbath, Judas Priest или Kiss беше тежко защото така наречената рок интелигенция ги игнорираше.
На всичко отгоре, нашия албум беше пуснат точно след като ние бяхме на турне из Великобритания с Judas Priest.
Хора, които идваха на концертите бяха изненадани да видят нова хеви рок банда и много фенове идваха при нас в края, за да ни попитат кога ще бъде издаден албумът.
Ние бяхме късметлии: беше добро време, добро турне и добър албум.

Преди този албум, не издадохте ли сингъл, който продуцира сам?

Да, кратък сингъл около година по-рано. Всъщност то беше нещо като демо, което направихме с Пол с много малък бюджет на 16-пистова звукозаписна апаратура, без никакви ефекти или нещо добавено. Аз вложих всичките си спестявания, за да запишем песните за това демо..
Тъй като исках да го издам като сингъл, трябваше да притежаваме главната касета обаче.
Но ние нямахме пари да купим самата касета. Затова казах на момчето в студиото, „Изчакай още една седмица, ще се върнем за да миксираме и ще ти платим за касетата". За нещастие, той също се нуждаеше от пари и по времето когато се върнахме за главната касета, беше късно. Той беше записал нещо друго на нея.
И така, всичко което имахме беше тази касета, от която беше направен сингъла. Затова качеството на звука е толкова лошо.
Както и да е, по това време Дейв, Дъг, Пол и аз само имахме този ван в който живеехме като група цигани. Всичките пари, които изкарвахме с различни работи се отиваха за музика и гориво за да държим тази развалина на пътя.

Беше ли полезен сингъла за вас?

ни да направим няколко концерта в Лондон и околностите. Всъщност продадохме само няколко от него, като останалото го изпратихме на различни места, като звукозаписни компании и радия.

После имахте възможността да запишете Metal for Muthas компилация на EMI..

Това беше първият път за нас, когато влязохме и работихме в истинско професионално студио.
EMI търсеше нови рок групи за тяхното портфолио и така те решиха да издадат компилация включваща много непознати групи.
От тази компилация и реакцията на публиката, EMI си помислиха, че могат да извадят една или две групи от всяка компилация. Като много хора от EMI бяха чули за нас, те ни помолиха да запишем две парчета, 'Wrathchild' и 'Sanctuary', но нямаше условие за групата или звукозаписната компания, но не повече от Praying Mantis или Tresspass или друга настояща групата. Това беше само даване на шанс на групите, това беше всичко.
По това време, групата се състоеше от Дейв Мъри, Пол Ди'Ано, Дъг Сампсън, Тони Парсън, който беше с нас за кратко и аз.

После бяхте на турне с Judas Priest?

Точно така и благодарение на успеха, който имахме ние подписахме истински договор с EMI скоро след това. Всичко стана толкова бързо.

И ние знаем останало: много успешно турне из Европа в края на 1980, подгрявайки за Kiss, втори албум, Killers който даде на група признанието което заслужава, турне в Щатите, после второ европейско турне, където проблемите започнаха.
Пол не можеше повече да води групата и бързо беше заменен от Брус Дикинсън, директно от тима на Пол Самсън.
Успехът беше дори по-голям при излизането на албума Number Of The Beast album, затваряйки устите на всички тези, които имаха възражения за смяната на Пол

Преценявайки, как се чувствате от напускането на Пол и пристигането на Брус?

Решението да уволним Пол беше взето от цялата група. Той се пренасити от големите турнета, имаше семейни проблеми и проблеми с наркотиците... Той вече не беше щастлив с бандата, както и ние с него. И така, в края на турнето Killers просто се разделихме.

И тогава Брус се появи?

Когато той се присъедини към групата, беше голямо облекчение за нас. Ние го познавахме от доста време и той винаги е бил голям фен на Iron Maiden. Още от първата репетиция, той ни даде нова свежест и бяхме отново в бизнеса. Защото дори и да не бяхме притеснени за музиката – по това време, аз пишех почти всички песни – имаше всеобщо чувство на обезкураженост, което ме тревожеше, въпреки дори че албумът Killers се справяше доста добре и ни носеше по-голям и по-голям успех.

Какво е да работиш с Мартин Бърч?

Винаги съм искал да работя с Мартин, като продуцент. Той продуцира най-големите групи, като Deep Purple, Whitesnake, Rainbow, Black Sabbath и още няколко и когато Iron Maiden започнаха да стават големи, аз го помолих да работи с нас. Мартин Бърч има страхотно чувство за звука и само слушайки групата веднага знае, какъв звук трябва да имат без да променя музиката.
Това което е наистина интересно е че той никога не прехвърля същия звук от едни албум на следващия, докато толкова много други продуценти гледат да приложат една и съща рецепта за групите.
Мартин Бърч е някой, който слуша нашите искания и ни дава представа на това което искаме. Сега той познава Iron Maiden отлично и не мисля, че ще сменяме нашия продуцент скоро.

Каква роля играеш в продуцирането в албума на Iron Maiden?

Всъщност в студиото, нямам друга роля освен моето пряко участие в записите очевидно. Аз се занимавам с музикална аранжировка по време на репетициите, така че всичко да е готово като влезем в студиото. Ако има някакъв проблем, аз съм връзката между групата и Мартин..

След Piece Of Mind, изглежда, че си дал на другите повече пространство да се изразяват. Основно, ти не си единствения който пише всички песни вече?

Точно така и това също се дължи на присъединяването на Брус.
За албума Number Of The Beast, вече имах приготвено всичко преди Брус да пристигне, затова това е албум в който направих много неща.
С пристигането на Брус, решихме да работим всички заедно за да разнообразим музиката и текстовете на Iron Maiden. В основата си, ако винаги един и същ човека, който пише песните, групата започва да се върти в кръг и има риск от само-пародия.
Затова Ейдриън, Дейв и Брус започнаха да пишат песни и споделят с останалите от групата. Това създава нова динамика в групата.

Powerslave изглежда е свързан с египетската митология, въпреки че само една песен е свързана с тази тема. Албумът също така би могъл да бъде базиран на Старият Моряк, придавайки важност на самата песен...

Да разбира се. Но всички ние решихме, че египетската тема трябва да бъде избрана, защото песента на Брус, 'Powerslave', е отлична. Освен това, ни бяхме завладени от тази темата. Ние само решихме концепцията, която ще дадем на албум, веднъж след като всички песни са написани.

Връщаме се към студийната работа, отличителната черта на Iron Maiden остава баса. Дали е нещо което ти внушаваш или просто основен аспект с който групата се съгласява?

Зависи. Песните много често са написани с акорди, които откривам на акустична китара и после пренаписвам за бас преди да започнем да правим песента около тази част.
И така, както аз писах фактически всички песни за групата в началото, спецификата на музиката е изградена около баса наложила се албум след албум. Не мисля, че налагам нещо на групата.

Какво музикално образование имаш?

Както много други, аз започнах да се уча на китара. Дори прекарах няколко години в изучаване на класическа китара, докато се отказах, защото се отегчих от нея.
Всъщност, аз исках да свиря на бас, и ми беше казано, че за това е задължително да знам бас акордите на класическа китара. Като се замислиш, това е доста тъпо и знам сега, че може да се свириш на бас и без да си пилееш времето както аз пропилях моето.
Веднага щом започнах да свиря с група, се отказах от акустичната китара и се фокусирах на баса.

Какво щеше да правиш, ако не беше рок музикант?

Несъмнено щях да бъда футболист.

В отбора на Уест Хeм?

О, да! Щях да се радвам! Следя Уест Хям от много години и съм още един от техните най-големи привърженици.

Каква връзка има между хард рок феновете и футболните привърженици?

Да започнем с, аз мисля, че може да се сравни атмосферата на стадион точно преди играта с тази в концерта преди светлините да изгаснат. Всички фенове са там, пеят, свиркат и са готови за събитието. Главната разлика в концерта и мача, предимно днешно време е насилието което провокира.
Основно, футболните привърженици са станали толкова избухливи, че футболния мач е станал начин да изразиш своята агресия, докато рок феновете празнуват всички заедно, не като групи за събитието за което са дошли.

Да не би искаш да кажеш, че да бъдеш рок звезда е някак си по-малко опасно за живота отколко да бъдеш футболист или привърженик?

Да, точно така. Но вероятно имам мазохистична страна, защото още се радвам обичам да играя футбол.

И после пак, като гледам Стив да отива към тур-буса очаквайки го да отиде към нови приключения, когато помисля, че този човек е избран за номер 1 международен басист, но все още ни обяснява по най-простия начин, че 'Hallowed Be Thy Name' е просто отражение на многото въпроси, който му минават през главата, аз мисля, че когато порасна и съм прочел всички трудове на Дикинсън в техния оригинал, ще се науча как да стана и двете, велик музикант и футболист, който не е толкова тъп колкото останалите.

Това интервю е взето от The Iron Maiden Commentary
Преведено от Димитър Тодоров (Morgoth)