Steve Harris – 5 Юли 1982, Източник: Night Rock News (www.metal-rules.com)
Интервюиран от Shelley Harris (a.k.a. Gueniviere)

Това интервю е взето когато Iron Maiden са съпорт на Scorpions по време на турнето "Blackout". За пръв път се появява през август 1982 в издание на NIGHT ROCK NEWS, в момента несъществуващ вече вестник за музика от Чикаго

Класическо интервю със Стив Харис – юли 1982, Алпин Велей, Уисконсин.

Тази статия/интервю е писано когато Iron Maiden са съпорт група на Scorpions по време на турнето "Blackout". За пръв път се появява през август 1982 в издание на NIGHT ROCK NEWS, в момента несъществуващ вече вестник за музика от Чикаго.

Следващото е препис на статията, която писах от първото интервю което направих със Стив Харис през юли 1982 г. Забавно е да видите някои от коментарите години по-късно. Не забравяйте, по това време не се знаеше токолкова много за Iron Maiden в САЩ, а и нямаше интернет за да получиш информация. Трябваше да разчиташ само на нещо, което е писано някъде и можеш да намерш, а по това време нямаше много в САЩ. Това ме накара да задавам въпроси, които не бих задала иначе.

Shelley Harris

Стив Харис се е излегнал върху легло от трева и детелини под дърво, намиращо се в зона, където играят деца. Харис - басист, основател и основен текстописец на Iron Maiden – една от най-популярните „хеви метъл" групи във Великобритания, е прекарал сутринта играейки тенис и плувайки през рядко случващия му се почивен ден. Въпреки че феновете имат проблем да го разпознаят, с дългата си коса от тъмни къдрици, той носи малко сходство на буйно зареден музикант, който предната вечер е бил на сцена. Същото може да се каже и за останалите членове на групата Дейв Мъри, Клайв Бър и Ейдриан Смит. Те търпеливо са се настанили край близкия поток, за да опитат късмета си използвайки хляб, туршия и хамбургер като примамка, това което Смит счита за необходимо за „американската" риба. Само вокалистът Брус Дикинсън е вън от полезрението при въдовъртежа, след известно време, прекарано в тичане из близките хълмове. (Никаква игра на думи не е замисляна.)

Изглежда сякаш марката "хеви метал" винаги е черпила своята сила от земните пролетариати, вероятно главната причина никога да не е била изискано или модно течение и затова продължава да поддържа своята огромна притегателна сила. Самият Харис, който продължава да живее в работническата част на Източен Лондон, където е отраснал има типичен облик на звезда от хеви метъл жанра, но по-нататъчни проучвания разкриват някои изненадващи несъвместиомости.

В малкото случаи, когато си е бил у дома през последните две години, Харис се връща към отминалото време: футбол, тенис, ходи на кино, или излиза навън понякога и се напива, „точно като всеки друг". Неговият личен вкус към музиката варира от Nectar, Todd Rundgren, Jethro Tull, ранния Genesis, до ранния Who, Scorpions и UFO. Въпреки това Стив казва, че за пръв път рока му прави впечетление, когато е бил на осем или девет години чрез неговите лели, които са били „наясно" с Beatles, Simon & Garfunkle, и Tamla-Motown. Не бях голям фен на това, нито нищо," бърза да обясни, "Слушах го толкова много, защото всеки задник щеше да го свири!"

Изненадващо той започва да свири на бас преди десет години на относително напредналата възраст от шестнайсет години: „Понякога си мисля, че е хубаво да започнеш късно, защото иначе ти се натрапват твърде много чужди разбирания, особено ако някой започне да те учи докато си дете. Мисля че поначало е вредно да се втълпяват такива разбирания. Типично, той започнал да се учи от записи. „ Слушах ранния Free, ранния Sabbath, такива неща. Харесвах някои от бас линиите на Free сравнително прости, но с наистина хубава техника, знаеш какво имам предвид" С усмивка той добавя "Разбира се, не знаеш нищо за техниката, особено като го вършиш за първи път!"

След известно време той напредва до началото на първата му банда "Когато започнах да свиря, се размотавахме вкъщи. Идваха едни приятели от училище, с които просто се мотаехме. Имаше едно момче, което свиреше на китара и беше доста по-добър на нея, отколкото аз на бас по онова време, така че се опитвах да се включа в подходящите моменти. Тогава решихме, "ОК, трябва да си намерим барабанист!" затова взехме едно момче, което си имаше и комплект. Той беше безполезен, но тогава не го знаехме. Смятахме че става, но като започнахме да напредваме, осъзнахме, че той е слаб, така че го махнахме."

Според Стив, останалата част от групата „не беше много добра" също и свирели предимно кавъри. След около шест представления те се разпадат и той се присъединява към друга банда чрез обява във вестника. "Те свиреха повече неща от рода на рок-буги, като Savoy Brown, ранния Fleetwood Mac. На мен не ми харесваше особено това което свирят." Просто си мислех: "Това е полезен опит за мен. Направих около шестнайсет представления с тях." Групата била по-зряла, затова Стив сметнал, че може да научи много. "Което и направих. Мисля, че бях на около 18 а те бяха на 26, което смятах за напреднала възраст по това време! (смее се) Единственият проблем беше, когато започнах да пиша собствени парчета, те не искаха да ги свирят, защото смятаха, че има прекалено много промени в ритъма и неща от този сорт. Затова аз заключих "добре" и просто напуснах за да сформирам Iron Maiden."

Това бе преди седем години, когато той се събира с другия оригинален член, Дейв Мъри, за да започнат първите четири години от тези седем докато подпишат договор за запис. През това време Харис има постоянна работа като архитектурен чертожник. "Ние свирехме в пъбове и клубове през уикендите," обяснява той. "После трябваше да взимаме отпуски, обаждахме се, че сме болни или че нещо е станало, това беше обикновено за да ходим в клубове в Северна Англия.". Разбираемо, той не иска да „изпусне" неговато творческо влечение, макар че признава „ Беше добра работа, харесвах чертането всеки случай, макар че очевидно, това беше начина за използването на правилната формула..."

Стив има някои проблеми, събирайки най-ранните състави на Iron Maiden. "Имаше толкова много различни промени. Имахме толкова много промени преди да станем професионалисти, защото те не искаха да влагат пари в групата или да влагат повече време - такива неща." Някои от персоналните промени са били сравнително скорошни и неизбежни, както Стив отбелязва: "Промените са неприятно нещо, но са неизбежни при определени обстоятелства. Когато правиш промяна, трябва да си сигурен, че я правиш за по-добро. Мисля че промените, които сме направили са били за добро – но аз съм пристрастен!"

Клайв, барабанистът, е с тях от три години и е свирил на всичките им три албума. Ейдриън, вторият китарист, е с тях от две години, а вокалът Брус, е най-новия член, е с тях от девет месеца, след като замени Пол Ди'Ано, който меко казано не харесвал турнетата. Тримата са били членове на добре установени английски банди, както Стив отбелязва: "Брус е бил с грапа наречена Samson, и е направил няколко албума с тях. Клайв също е бил със Samson. Всъщност ние не разбрахме кога се е присъединил, но както изглежда той е свирил в техния първи сингъл. Ейдриън бил с банда наречена Urchin. Те също имали сингъл – дори два или три."

След издаването на техния първи албум, "Iron Maiden", който се изстреля направо до 4-то място в британските чартове, групата усеща първия вкус на успеха и вижда възможност за по-широки хоризонти. "Вие сте до известна степен ограничени отначало," спомня си Стив. "Вие не мислите много за останалата част от света; не гледате толкова напред във времето. Всичко което искахме да направим беше да правим записи и да излизаме и свирим. Но тогава, когато нещата започнаха наистина да се случват..." Последва Европейско турне с Kiss, дебютният албум също така стана златен в няколко други страни като Швеция, Франция, Канада и особено Япония.

Всъщност, Iron Maiden правят национална сензация в Япония преди тяхното турне там миналата година, когато за три дати в Toкио продават повече билети в кратък период от време откоято и да е друга група след Led Zeppelin. При вида на техния лайв EP албум, "Maiden Japan," групата е поздравена с ново-битълски ентусиазъм: "Навсякъде, където пътувахме, имаше много и много крещящи момичета. Имам предвид беше невероятно, просто крещенето! Момчета, също така търчаха надолу по пътя и блъскаха по прозорците... Беше абсолютно забавно!" В един момент те изваждат записващо устройтво от прозореца, за да запишат част от делириума, защото се съмняват, че хората у дома няма да им повярват. "Не мислех че такива неща ще се случат отново", казва той, още недоверчив. "Това бяха просто те, тотално луди!"

От тези редове е нормално да се чудя как семейството и приятелите са реагирали на първоначалния успех на групата и последвалото поведение като известен. "Беше като.. "какво се случва с теб", нещо от сорта," обяснява Стив. "Мисля че ги учуди малко, както и мен самият. Намериха го наистина малко странно, защото, ами... ние сме доста известни в Британия сега и те идват на концертите и виждат всичките тези полудели фенове и ти даваш автографи. Ти видя какво беше тука. Все още е малко странно и за мен, когато седна и помисля за това."

Вярно е че бях свидетел на буйната реакция на феновете снощи, както преди, така и след концерта. Това ми дава втора ръка разбиране за амбивалентните чувства, за които говори Харис. Стив изглежда е достъпен и любезен с феновете, както всеки може да бъде, все още пази здравия разум и е ясно, че е стъпил здраво на земята, за разлика от "рок звездното" отношение което са придобили някои личности с трайно претоварени глави. По отношение на феновете той казва, че има такива, които "не те смятат за човек. Те са най-различни – такива, които започват да говорят и говорят или такива, които мълчат и не знаят какво да кажат... Може би мислят че ти си различен, което не е така – не си по-различен от всеки друг."

За всички обсъдени неща, той казва, "Това е всичко, както е в действителност. Аз не мога да се оплаквам. Забавлявам се с всичкия този "фен" бизнес!"

Не е изненада, едно от нещата (като добавка за несравнимите английски пъбове и бира) които Стив обича най-много при завръщането у дома след дълго турне, е да излезе с неговите стари приятели, защото, той обяснява "Знаеш къде си, когато си с тях." Докато някои от тях, като неговия зет (Стив Лазарус), с когото той е стоял в училище още се отнася с него по същия начин – "Това е много добре" – другите, той признава, са се повлияли. "Те смятат че защото аз постигнах много и още много предстои, та каквото и да говорят ще е скучно, което не е вярно. Обичам да го чувам. Вълнуващо е, защото си в група, или поне те мислят че е така. За мен не е толкова вълнуващо... става ми малко неудобно понякога. Карат те да се чувстваш различен, а ти не си и не искаш да бъдеш. Не се оплаквам, просто така стоят нещата."

Темата се сменя за музиката на групата основно и в частност писането на песни от Стив. Голяма част от смисъла на техните песни е свързан с фантастични теми и фантастика, затова не е изненадващо, че Стив черпи голяма част от своето вдъхновение от филми и книги. "Опитвам се да чета книги, когато мога," отбелязва той. "Murders In The Rue Morgue," "Phantom Of The Opera," и "Children Of The Damned" водят началото си от филми, докато други, като "Invaders," е за "английската инвазията, както е била видяна през очите на саксонците." Той добавя, "'Hallowed Be Thy Name, ами, тя е малко мрачна, но е за затворник, който е в смъртна килия. Той имал от тези ограничени стриктни вярвания през целия си живот, а после около два часа преди края си, не е сигурен в тях. Има един ред където се казва, "Ако има Господ, защо ме оставя да умра?" Това е като противоречива идея в главата ти, предолагам. Имам предвид никога не искам да бъда в такава позиция!"

Дали той смята че някоя неговите песни може да се счита за "романтична"? (Не че някоя от тях изглежда да бъде, което е доста уникално, имайки се предвид как романтиката е включена по един или друг начин, при много от другите групи.) "Не, не бих казал това, не наистина," потвърждава Стив. "Не мисля че сме писали някога нещо, което е романтично. Знам какво имаш предвид всъщност. Всички пишат затова как искат да обичат техните любими, и това е всичко! Хората пишат за това колко трудно е да си на път, и колко самотни стават, което е вярно. Липсват им техните любими и те искат да ги обичат и всичката тази работа... Но аз намирам това за малко отегчително. Искам да кажа, откровено това е вид... малодушие, мисля. Но това не означава, че няма никаква романтика в мен. Не е това. Просто не смятам че е нещо, за което искам да пиша."

Стив също се съгласява с това, че за разлика от повечето други банди, тексовете на Maiden не се фокусират предимно на лични преживявания. "Да," добавя той, "друго нещо, за което всички пишат са тези мачо актове с жени, което е доста смешно." Стив отбелязва, че нещото, което Iron Maiden правят в този стил "Charlotte The Harlot" (и "22 Acacia Avenue"), е замислено да бъде доста иронично: "То е...свързано е с доста банди, които знаеш, ще направат всичко за да се издигнат! Мисля, че това е наистина смешно."

Като каза това, послужи като напомняне, че много от другите членове на бандата имат скрито чуство за хумор за тях и това често се изпуска или интерпретира грешно. Това е особено вярно след издаването на "The Number Of The Beast," чиято тема, изглежда е взета прекалено сериозно от религиозните вероизповедания в различни региони, където групата е била на турне. "Натъквали сме се на маниаци, на някакви религиозно луди," казва Стив, като споменава един инцидент в Юга, където „някакъв идиот крещеше, "Изгнийте в ада! Изгнийте в ада!", когато групата излизаше на сцената.

Стив казва, че е вярно и не е публична реклама, че групата е имала редица необичайни проблеми по време на записите на албума. "Това няма нищо общо с 666; това беше преувеличено. Имахме много неща, които вървяха погрешно. Трябваше да вземем напълно различен вид записваща машина, защото нещата не се записваха както трябваше. Но искам да кажа, че такива неща може да се случат. Просто тогава ги имахме в повече, отколкото през другото време..."

Имаше и един дори по-сранен случай, включващ продуцентът на Iron Maiden, Мартин Бърч, който претърпял катастрофа в края на записите, включваща някакъв религиозен фанатик и сметката излязла точно 666 паунда. "Хората не вярват в това, но той я поправи на 667 паунда," казва Стив. "Имам предвид беше само една песен, която направихме, но той свърши и доста работа с Black Sabbath, и изглежда, те имат такива неща. Не знам, може да има там нещо..."
Когато го попитах дали има нещо важно за групата, което може да сме пропуснали, Стив каза, "Ами, ние със сигурност не сме сатанисти." С пауза и усмивка той добави, "Е, понякога ние обичаме да търчим и да издигаме H...," и изведнъж записващото устройство спря само. Нашите усти зяпнаха... "просто е съвпадение" смеейки се заключихме накрая.

Това Интервю е взето от The Iron Maiden Commentary
Преведено от Димитър Тодоров (Morgoth)
Редактирано от Иван Даков (nistelroy)